Совалката се оказа учудващо удобна и съвременна, но забелязах, че седалките й не са предназначени за голи тела. Намерих си място на шестия ред, нагласих предпазния колан и зачаках всички да влязат. Можеше да побере двадесет и четирима пътници, но ние бяхме само тринадесет — осем… не, седем мъже и шест жени. Все забравях кой съм и какво представлявах в момента и се сгълчах мислено за това. Очаквах точно следващите ден-два да са най-опасните за мен, защото нашата групичка сигурно щеше да предизвика доста напрегнато внимание и хората долу да проявят особен интерес към всеки, който не се държи според очакванията.
Люкът се затвори автоматично и чух съскането на херметичните уплътнения. Без никаква подготовка последва груб тласък, откачихме се от транспортния кораб и поехме последната част от пътя.
Отбелязах си наум, че совалката е твърде усъвършенствана и модерна, за да превозва единствено затворници. Значи беше от орбиталните кораби, поддържащи връзките между четирите планети на Диаманта.
Високоговорителите над главите ни зашумяха и чухме много по-приятен мъжки глас със съвсем естествено човешко звучене. Чудесна промяна, няма що.
— Добре дошли на Цербер — изрече мъжът възможно най-искрено. — Вече са ви обяснили, че за вас тази планета е последна спирка и нов дом. Въпреки че още след първите си стъпки на повърхността няма как да напуснете звездната система, от сега нататък не сте престъпници, а граждани на Диаманта на Уордън. Властта на Конфедерацията над вас свърши в мига, в който минахте през отворения люк на совалката, представляваща част от планетарната ни флотилия. Притежаваме общо четири пътнически и шестнадесет товарни кораба. Съветът на системата Уордън е ръководното тяло на нашата самоуправляваща се общност и правото ни на автономия е признато от Конфедерацията, а имаме дори представителство в Конгреса. Всеки от четирите свята е със своя администрация, независима от останалите.
Гласът затихна за малко и аз си казах, че е твърде странно никой от нас да не се обади, за да се заяде, зарадва или поне изръмжи. Напрежението в салона на совалката беше толкова осезаемо, че можеше да се реже с нож. Признавам, съвсем не бях по-спокоен от останалите…
— Няма значение — продължи мъжът — какви сте били и какво сте вършили преди, сега сте граждани на Цербер — нито повече, нито по-малко. Не сте затворници. Никое ваше минало деяние няма да бъде припомняно или съхранявано в досие. Важно е само как ще се представите като жители на този свят от системата Уордън.
Доста почтено, казах си мислено. Стъписваща разлика между онова механично чудовище и сегашното отношение към нас.
— Скоро ще кацнем и ще ви бъдем благодарни, ако излезете веднага след отварянето на люка, защото совалката трябва да бъде презаредена и обслужена, преди да се върне към нормалните си функции. Ще бъдете посрещнати от представител на властите. Той ще ви отведе до място, където ще ви нахранят добре, ще ви облекат и ще ви обяснят каквото е нужно да знаете. Моля ви да изпълнявате указанията на този човек и да не създавате проблеми. Едва ли ще е най-добре за вас да започнете неподходящо първия си ден в своя нов свят.
Прецених, че и окончателно изкукал би спазил указанията им, щом ги поднасят така. Толкова мило заплашваха… Е, явно си знаеха работата, защото тази планета беше населена от хора тъкмо като седящите тук в момента.
Започна дълго и плавно спускане — пилотът сякаш избягваше дори най-незначителните рискове. Най-после космическият апарат се вмъкна в някакъв док. Червените предупредителни сигнали угаснаха и се чу съскането на въздушния шлюз. Когато люковете се отвориха, ние разкопчахме предпазните колани и станахме. Тръгнахме бавно и мълчаливо по пътеката. Ето ни най-сетне тук!
Излязохме на съвсем съвременна подвижна рампа за пътници — закрита, но неотоплена. Беше доста мразовито и това ни пришпори. Струва ми се обаче, че в момента никой от нас не мислеше за студа. Един-единствен натрапващ се факт изтласка всичко друго от съзнанията ни.
Още щом този въздух ни обгърна, плъзна се по кожата ни и нахлу в дробовете, в нас бяха започнали да се настаняват свръхминиатюрни организми — надзирателите, от които нямаше измъкване. Бяхме свободни… и в същото време безнадеждно приковани.
Трета глава
Ориентиране и настаняване
Влязохме в малка зала, където ни посрещнаха двама мъже и една жена. Приличаха на войници с изопнатите по телата им униформи в цвят каки и високите обувки, но скоро научихме, че нямат нищо общо с армията. Най-напред ни раздадоха някакви дълги роби и по чифт сандали, после провериха имената ни в предварително приготвен списък и набързо ни изведоха от терминала към чакащия аеробус. Развяващата се около мен дреха изобщо не предпазваше от студа, а и макар отоплението във возилото да си го биваше, не ми стана кой знае колко горещо.