Пристигнах в късния следобед и наех роботакси до офисите на „Тукър“. Може би щях да заваря все някого там.
Местенцето наистина правеше впечатление. Лъскави прозорци навсякъде по грамадните дънери и цяло здание сякаш от стъкло, свързано с всички дървета наоколо.
Дневната смяна вече бе се разотишла, но дежурните се случиха добросърдечни хора и ми препоръчаха един хотел наблизо за първата нощ. Скрит изцяло във великанско стъбло, той се оказа луксозно и съвсем съвременно обзаведен. Малко неспокойно набрах номера на Банковата централа, за да проверя какво ми остава и установих с облекчение, че все още имам 168,72 кредита в сметката си.
Стаята притежаваше само една учудваща особеност. На шкафчето до леглото видях превключвател и табела: „Натиснете, преди да заспите“. Оказа се, че така около спящия се издигат прегради — от пода до тавана сътворени от някакъв вид пластмаса с метални нишки.
Хм страдащите от клаустрофобия май не биха харесали особено Цербер, макар че щитът очевидно осигуряваше спокоен сън без нежелани прехвърляния в други тела. Реших, че непременно трябва да разбера на какво максимално разстояние е възможна неволната размяна. Попитах един от служителите и щом научи, че съм от новодошлите, той изцяло отрече необходимостта от подобни предпазни мерки. Само някои от големите шефове държали на засилената сигурност. Макар в някои случаи процесът да започвал дори при двайсетина метра разстояние между двете тела, таваните, стените и подовете също действали като щит. Поуспокоих се и не натиснах бутона, когато си легнах.
Електронните забавления не бяха ми помогнали да си запълня вечерта, защото или предаваха стари скапани програми от цивилизованите светове, или пускаха ужасяващо любителски местни историйки. Все пак си поръчах разпечатка от тукашния вестник и го прегледах старателно. Не открих кой знае какво. Приличаше на празнословните седмичници в някоя дълбока провинция. Вниманието ми прикова само една чудата колонка в обявите под заглавие „Размени“. Надолу имаше десетина двойки имена. Изглежда и това бе начин да разбереш кои са ти приятели тук…
Всъщност единствено обявите събудиха любопитството ми. Изглежда имаше все пак малък, но процъфтяващ сектор на конкуренция между корпорациите поне в потребителските стоки, осигуряващ достатъчно възможности за избор при очевидни разлики в цените. Разбира се, на цивилизованите светове рядко се срещаше каквото и да било разнообразие. Например пастата за зъби с установени най-добри качества при клиничните изпитания ставаше част от бита на всеки. Е, най-много в три-четири различни аромата. И никаква конкуренция! Тази подробност от живота на Цербер май ми допадаше повече…
Имаше и банки, макар те да не предлагаха пълния набор от финансови услуги, който познавах. Установих, че всеки би могъл да прехвърли част от сметката си в някоя от тях, за да получава лихви. Предлагаха и ограничени заеми. Все пак тук явно съществуваше полунезависима икономика. Струваше си да помисля за това.
Съдейки по обявите, „Тукър“ беше най-големият работодател в общината, но още много фирми предлагаха свободни длъжности. Също някаква възможност за избор. Независимите търговци май постоянно търсеха помощници на почасова работа, което подсказваше, че местното стопанство не е особено добре регулирано.
С учудване намерих обявите и на всевъзможни църкви. Срещнах някои съвсем нови и дори изумителни за мен изповедания. Предлагаха се и курсове за онези, които искаха да си намерят по-добра работа.
Това ме подсети за още нещо и аз си пуснах местния справочник. Не открих никакви училища за по-младите. Липсваха обяви за детегледачки или други услуги, предполагащи съвместен живот на родители и деца. Май доста дупки трябваше да запълвам в знанията си за тукашната култура!
Понеже Медлъм се намираше в тропиците, разполагаше с немалко курорти. Рекламите за туристи също изобилстваха. Няколко сред тях предлагаха „изключителни преживявания в лова на борки“. Що за чудо беше пък това?…
И още една интересна дреболия: нито в опознавателните лекции за Цербер, нито в наръчника, нито в новините се споменаваше името на Уогънт Лару. Тукашният Владетел явно не обичаше да вдига шум около себе си.
Още в ранни зори на другия ден се изнесох от хотела и цъфнах в отдела за персонал на „Тукър“. Там вече ме очакваха и набързо ме вкараха в системата на корпорацията. Щях да работя тридесет и осем часа седмично като помощник с почасова надница 2,75 кредита, която можеше да нарасне до 9 кредита според способностите и усърдието ми и още повече — при повишение. А аз имах твърдото намерение да се издигна. Научих, че съм зачислен към индивидите първи клас, предназначен само за хора с висока квалификация. Първи клас запазваше работата си независимо от тялото, в което се намираше. Втори клас вършеше предишната работа въпреки евентуалната размяна на тела. Имаше и трети за онези без никакви специални умения. Те можеха да се прехвърлят от една работа на друга със съгласието на началниците си. Почти само от любопитство се осведомих какво става, ако размяната е между първи и втори клас. Казаха ми като нещо подразбиращо се, че правителството решава кой какво ще прави занапред и обикновено съдиите връщат принудително всеки в първоначалното му тяло.