Тук имаше и летящи твари. Когато за първи път чух имена като „джики“ и „гопи“, стана ми любопитно що за тип бе ги нарекъл така. Повечето хвъркати видове бяха дребни и в местната екология играеха ролята на насекоми, опрашвайки гората от горе до долу. Срещаха се обаче и крилати чудовища. Някои от тях притежаваха дебело като бъчва тяло и шия, проточила се поне три метра напред, а размахът на крилата им достигаше десетина. Главата пък приличаше на среднощен кошмар — пламтящи очи на хищник и остри зъби. Но никой не им обръщаше особено внимание, стига да не нахалстваха прекалено. Те се хранеха предимно с мърша и почти през цялото време се рееха над открития океан в търсене на вкусен залък.
Нямаше и чак толкова чести размени на тела колкото предполагах, макар че получих едно-две небрежни предложения. Понякога се появяваше стар познайник с ново лице. Въпреки че малцина го правеха (освен редките двойки, прехвърлящи се помежду си почти всяка нощ), в свободното време това беше една от любимите теми за разговор. Защото възможността съществуваше винаги и навсякъде; дори човек да забравеше за нея, все се намираше какво да му я напомни — най-вече в хотелите по време на служебни пътувания. Колкото и да си се сближил с някого, дойдеше ли време за сън, трябваше да си легнеш сам и зад щитове.
Е, за някои неща просто не се говореше. Не се споменаваше например за деца, нито за хора на по-напреднала възраст. Трудно се срещаха такива, които поне наглед да са прехвърлили четирийсетте, и обикновено те бяха най-затворени в себе си.
Размяната на тела сякаш бе теглила чертата на всякакви обособени според пола роли дори по-очевидно, отколкото в цивилизованите светове. Щом можеш с лекота да се озовеш в противния, за никакво противопоставяне не биваше да става и дума; особено пък след като всички жени, с които се запознавах, се оказваха стерилизирани. Ето защо, когато срещнах бременното момиче, сякаш магнит ме притегли към него.
Беше ми станало навик да се отбивам в едно малко магазинче до пристанището, което предлагаше развлекателна електроника, а освен това доставяше контрабандно всички най-нови постижения на цивилизованите светове. Възприемах го почти като късче от дома ми, пък и тук можех да срещна други изгнаници, също дошли да си поприпомнят завинаги загубеното.
Един ден се натъкнах на нея. Разглеждаше току-що получените заглавия. Дребничка млада жена… всъщност не можех да я нарека иначе, освен момиче. Наглед едва бе надраснала пубертета. Имаше необичайно дълга коса, спускаща се почти цял метър и вързана хлабаво с искряща панделка.
Изобщо нямаше да допусна, че е бременна, ако не беше Ота, собственикът на магазинчето. Както обикновено, приказвахме си за разни засукани джаджи, когато забелязах момичето.
— Хм… Хубавичка е. Не съм я виждал при теб досега.
— Стой настрана от нея — мрачно ме предупреди Ота. — Носи дете.
Смръщих вежди.
— Това го чувам за пръв път. Вече започвах да се чудя как се появяват на бял свят местните хора. Но защо такава забрана?
— Бременна е. Не знаеш ли? Професия втори клас.
Ха, ето я отдавна търсената нишка!
— Това работа ли е? Изкарва си прехраната, като ражда деца?
Той кимна.
— Адско занимание, нали? Има цяла колония такива близо до Акеба. На някои им допада, ама повечето могат и човек да пречукат, само и само да се махнат. Защото заседнат ли там — край! Най-добре е да си имаш вземане-даване единствено по служба.
Неволно се засмях.
— Че какво ще ми направи момичето? Душата ми ли ще открадне?
Ота ме изгледа стреснато.
— Не приказвай така! Сред тях има толкова отчаяни, че са готови на всичко.
Подсмивах се вътрешно на предупрежденията му и не разбирах какво толкова го ужасява. Но не можех да не се учудя на самата идея. Конфедерацията едва ли би забранила на церберяните да клонират тела, ако са решили да се примирят с огромните първоначални разходи. Вместо това те бяха предпочели да отделят част от младите жени, вероятно подбирани по тяхната добра наследственост, и да им плащат, за да раждат. Струваше ми се, че като не броим неприятностите на бременността и самото раждане, не би трябвало да ги заплашва друго, освен нетърпима скука. Или страхотното преживяване да си в стая, пълна с вряскащи бебета…