— Но нали винаги можеш да се откажеш. Една лека операция и…
Тя снизходително се изсмя.
— Да, бе. И да се простя завинаги с надеждата за ново тяло. Като не умея друго, за мен остава само най-черната работа, колкото да преживея, и то ако въобще ми разрешат. По-вероятно е обаче да не си намеря нищо, да ме обявят за скитница и хоп!… Еднопосочен билет за мините. А може и направо да ме очистят. В мините почти всичко се върши от роботи. Много хора смятат, че там всъщност не пращат никого.
Още полезна информация за размисъл, макар темата да ми ставаше все по-неприятна.
— Чудя се дали наистина нищо не умееш — казах й. — Речникът ти е доста богат.
— Самоука съм — сви рамене Санда. — Като ме налегне скуката, все нещичко трябва да се прави. Много момичета рисуват, опитват се да пишат, ей такива работи… Аз пък чета и гледам пиратските записи на Ота. Да му се не види, едва на двайсет съм, а вече родих четири деца и още едно е на път след шест месеца. Иде ми да лазя по стените! Чакат ме петнайсет, пък може и повече години все същото, преди да ме оставят на мира. И знаеш ли какво ще направят? Пак ще ме натикат в тялото на момиченце и хайде отначало! Щото след толкова години ще съм специалистка само по едно — бебета, бебета, бебета…
Горчилката и ядът в гласа й едва ли можеха да бъдат по-искрени. За първи път започвах да разбирам отношението и на Ота, и на повечето други церберяни към майчинството и децата. Никому не би било приятно да мисли за това, защото беше съвсем ясно кой е източникът на свежите тела. Всички някога са били млади, затуй предпочитаха да забравят, че ограбват живота на някое хлапе — от петнайсет го използват безжалостно до четирийсет и пет, а после може би го осъждат на смърт или принудителен труд. Знаеха… но жадуваха своите нови тела. И не говореха, опитваха се дори да не мислят за това, залъгвайки се с илюзията, че неизреченото не съществува. Но видеха ли онези, които раждаха бебета, чувството за вина сякаш се сепваше, затова и се отнасяха към майките като към безнадеждно и заразноболни. Да, тези млади жени наистина носеха ужасна зараза. Наричаше се гузна съвест.
Значи хората на Цербер просто бяха продали душите си. На Уогънт Лару. В този слънчев ден ги видях със съвсем друг поглед. Припомних си прастарите предания за вампирите, онези крачещи мъртъвци, които изсмуквали кръвта от жертвите си, за да оцелеят и постигнат безсмъртието. Ето какво беше Цербер — свят на вампири!
Имате късмет, че са ви пратили при нас. Тук можете да живеете вечно.
Е, да — в гнусна робия на властта, която би ти отпуснала вечност с цената на отнет детски живот…
— Не разбирам защо просто не вложат достатъчно пари в клонирането — казах на Санда. — Пак ще контролират телата, а значи и цялото население.
— Не могат — отсече тя. — Микробът на Уордън не успява да се приспособи към клонингите. В Диаманта има само един начин — естественият.
Край на надеждите за лесен изход от батака, рекох си. И все пак… сигурно можеше да се намери по-добро решение. Не толкова безмилостно, без такива продължителни страдания. Вече виждах по друг начин и самата Санда Тайн. Да, беше достойна за съжаление, но в същото време и тя представляваше потенциален вампир.
— Очаквам дори съблазънта за безсмъртие да не прекърши всички — промълвих замислено. — Някои сигурно ще предпочетат смъртта… пред това.
— Май не се случва извън нашите домове — отвърна тя. — А там го има, да! Само че ни наблюдават извънредно внимателно, следят за всеки признак на депресия и склонност към самоубийство. Почти никоя не стига докрай в желанието си, освен може би два-три случая годишно. Другите… е, сигурно прекалено им се живее. Понеже ако опиташ и се провалиш, просто те съсипват. За тая работа не се иска много ум в главата. Отвеждат те в една стаичка, прицелват се с лазерната сонда ето тук… — тя посочи челото си, — … и цък! После си ходиш с една такава щастлива усмивчица, не мислиш, не правиш нищо и пак раждаш. — Момичето потръпна. — По-скоро бих умряла… защото наказанието за провала е много по-страшно.