Домът Акеба беше огромен комплекс. Приличаше на хотела, където отседнах през първата си вечер на свобода. Виждах плувния басейн, всякакви игрища и други курортни глезотии, а вече знаех, че вътре има още доста удобства. За мен обаче тази територия беше недостъпна, можех да стигна само до портала.
Санда ми бе оставила съобщение, че е отишла на пристанището. И аз се спуснах дотам с асансьора. Точно в основата на комплекса имаше няколко кея за траулери и катери, предназначени за лов на борки — не от онези за забава, а съвсем професионално изработени.
Санда стоеше на пристана до един такъв вдъхващ страхопочитание боен съд. Забеляза ме и ми махна с ръка. Тръгнах към нея, питайки се какво ли търси тук.
— Куин, ела бързо! Искам да те запозная с Дилън Кол! — подкани ме тя и ние се качихме заедно на катера.
Беше с източени плавни очертания и по него нямаше нищо излишно. Впечатлиха ме бронята, дебела към трийсетина сантиметра, подвижните подводни криле и страшното дори само с вида си оръдие. Много повече приличаше на боен кораб, отколкото на търговски. За първи път стъпвах на такова чудо и бях направо очарован.
Дилън Кол се оказа млада мускулеста жена със силен загар. Носеше шапка с козирка, тъмни очила, съвсем оскъдни шорти и кецове. Пушеше огромна пура, внесена от Харон. В момента се занимаваше с някакъв електронен пулт до лафета на оръдието. Щом ни забеляза, остави настрана малкия си инструмент и се обърна към нас.
— Значи ти си Куин — изрече с плътен рязък глас и ми протегна ръка. — Много съм слушала за тебе.
Поех дланта й. Дяволски здраво стискаше тази жена!
— А ти си Дилън Кол, за която и думичка не съм чувал досега — отвърнах й в същия стил.
Тя прихна.
— Преди да се появиш на хоризонта, само аз си приказвах със Санда за неща извън работата.
— Дилън ни е единственият лъч надежда — намеси се моята позната. — Не знам някоя друга да се е измъкнала от майчинството.
Веждите ми сякаш подскочиха до косата.
— Нима! И как успя? Вече започвах да мисля, че това е абсолютно невъзможно.
— Така е — съгласи се Дилън. — Измамих ги. Признавам, че им спретнах гаден номер, но и за миг не съм съжалявала. Махнах се с наркотик.
— Сериозно ли говориш? Та дори безобидно нещо като кофеина изхвърча от обмяната на веществата за по-малко от час.
Тя врътна глава.
— Някои дроги вършат работа. Ако са извлечени от растения с микроби в тях, особено от онези на Лилит. Наистина контролът е страшно затегнат, правителството държи монопол… но въпреки всичко се снабдих с малко хипнотично вещество. Няма защо да навлизам в подробности. Смених се с един пристанищен работник втори клас.
Върнахме се към кърмата зад щурманската рубка. При престой в пристанищата явно превръщаха това местенце в нещо като солариум. Двамата със Санда се настанихме на столчета. Дилън слезе долу и след малко се върна с три чаши, украсени с плодове, които изглеждаха доста примамливо. Подаде ни по една и се изтегна на сгъваем шезлонг. Опитах течността — беше малко сладникава за моя вкус, но съвсем приемлива.
Твърдото и решително държание на Дилън коренно се различаваше от маниерите на Санда. Не знаех какво е било предишното й тяло, но трудно си я представях като професионална майка.
— Ей с този пристан започна всичко — заразказва тя. — Гледах как лодките излизат в открито море и как се завръщат, слушах историите, любувах се на лицата на моряците… Не разбрах как точно стана. Сигурно нещо не ми е било наред в главата. Имала съм немалко мъже, но откакто се помня, само в морето съм си влюбена истински. Изглежда ми личи, защото всички от тази професия винаги охотно са си приказвали с мен. Накрая един от тях пое риска да ме изведе тайно с катера си. И аз захапах стръвта. Знаех си, че каквото и да се случи, някой ден ще работя на такъв кораб. Което доказва, че имаш ли ум в главата и навиеш ли си нещо на пръста, няма начин да не постигнеш мечтата си. Все това повтарям на Санда, когато се размекне.
Усмихвах се и кимах. Определено харесвах Дилън Кол. Макар да не споделях любовта й към морето, в общата си нагласа тя май приличаше на мен.