— Катерът е твой, така ли?
— До последното нитче и болтче. Щом се измъкнах от дома, реших непременно да си осигуря първи клас, при това с моряшко бъхтене. Излизах с мъжете на лов, когато трябваше да се замества някой, а през останалото време чистех доковете. Щом се появи свободно място, веднага се записах в екипажа. В тази работа често се освобождават места… пък и поначало човек трябва да е смахнат, за да се захване с нея. В свят, където всеки се опитва да живее едва ли не вечно, аз обичам нещо, в което до капитанския пост се стига чрез борба за оцеляване. Накрая или командваш собствен катер, или си схрускан на дребни мръвки… Друго обаче не бих избрала.
— Значи си капитан?
— Стана дори по-бързо, отколкото с останалите. Само за четири години. От някогашния ми екипаж съм единствената оцеляла. Те си бяха доста непохватни мърльовци; точно затова се записах при тях.
Брей, че корава жена… Но в този занаят едва ли можеше да е друга. Права беше — повечето церберяни се напъваха да отбягват опасностите, защото се бояха от смъртта несравнимо повече отколкото обитателите на който и да е друг свят, където всички си умираха според законите, наложени от природата. А Дилън непрекъснато дърпаше късмета си за опашката. Това често завършва зле.
— Някога излизал ли си на лов за борки? — попита ме тя.
Бавно поклатих глава.
— След като гледах няколко филма на тая тема, загубих всякакво желание.
— С нищо не може да се сравни! — Май взе да ме изкушава амазонката. — Маневрираш край звяра с трийсет-четирийсет възела — твоето майсторство, опит и бързина срещу силата на чудовището. И хич не ти е жал да ги убиваш. За нищо друго не стават. Спасяваш и живота, и поминъка на ония, които също по цял ден киснат в морето. Хубаво е, а и знам, че си ме бива в занаята. От седем месеца съм капитан и не съм допуснала никой да пострада. Ето, онзи ден бяхме край острова на Лару и…
— Какво?! — възкликнах доста невъзпитано. — Къде си била?
Тя явно се подразни, че я прекъснах.
— Как къде — край острова на Лару! Малко извън моя периметър е, около сто и четирийсет километра на югоизток, но бяхме подгонили грамаден борк. Увлякохме се. Стават такива работи.
— За Уогънт Лару ли говориш?
— Че има ли и друг?
Изведнъж ловът на борки ми стана много интересен.
Но в същия миг си напомних да внимавам. Отказах се да разпитвам за Лару и изслушах търпеливо историята за преследването, която Дилън с удоволствие повтори пред новак като мен. Виждах как блестят очите на Санда, докато гледаше в захлас приятелката си. Дори и да не се стремеше да гони борки из морето, явно бе, че Дилън Кол е неин идеал.
Заинтригуван, проверих мислената си карта на Цербер, но на нея липсваше каквото и да било, обозначено като остров на Лару. Огледах територията на югоизток от Акеба. Забелязах само две вероятни места — изолирани групи огромни дървета, отделени от основната маса с тридесет до четиридесет километра открито море.
Явно някой незнаен за мен играч имаше пръст в изпращането ми тъкмо тук. Световете в Диаманта не бяха чак толкова свободни от намесата на Конфедерацията, колкото местните обитатели си въобразяваха.
Санда ме придружаваше при следващите ми срещи с морската вълчица, макар и не винаги. Полека-лека измъкнах още сведения за острова на Лару. Владетелят на Цербер май беше особено потаен човек и обичаше властта, без да се стреми към съпътстващата я слава. Островът не беше нито правителствено средище, нито негова официална резиденция, макар той често да се отбиваше там. Мястото бе известно просто като връх на разкоша, най-прекрасния курорт! Пазеха го и по въздух, и по море, подстъпите се наблюдаваха с всевъзможни системи за контрол. Ако някой все пак надхитреше пазачите, трябваше да мине през мозъчно сканиране, за да не бъде изпържен на място. На практика твърдината беше толкова недостъпна, колкото си желал един Владетел на Диаманта, а също — върховен шеф и президент на Съвета на синдикатите.
Като всеки абсолютен диктатор Лару се боеше от убийци. Съвсем основателно, защото подчинените му нямаха друг начин да се отърват от него, за да хванат на свой ред юздите. Самият той бе докопал властта с поредица от хитроумни и неподдаващи се на разкриване удари срещу съперниците.
Да, ама аз не исках да чакам двайсет или трийсет години, докато се катеря постепенно по стълбицата. Не само нямаше да ми стигне търпението, но и рискът нещо да се обърка неприемливо нарастваше. Пък и предизвикателството стигаше, за да не мога да му устоя. Недостъпен за погледите на простосмъртните в своята неуязвима крепост! Това ми подхождаше идеално.