— Точно за тях се притеснявам — мрачно отвърна Дилън.
— Добре, хайде тогава да направим една репетиция. Но преди това и двете си представете колкото се може по-детайлно какво можете да постигнете. Ти, капитане, ще разполагаш изцяло с катера си, без никой да ти се бърка. Ще си независима и осигурена. А на тебе, Санда, обещавам, че ще те отърва от майчинството, и то толкова ловко, че никой няма да е успял и да мигне. Ако проявите нужното търпение, ние тримата сигурно ще управляваме този скапан свят след няколко години.
Жените май нито за миг не повярваха на приказките ми, но поне имаха доверие на самия мен, а това за момента ми стигаше. Не ги подмамвах, само и само да си изпълня задачата. Говорех съвсем сериозно.
— А сега да видим доколко се поддавате на хипноза!
Санда се унесе бързо и лесно. Дилън малко се опъваше. Разбирах защо и й съчувствах. Дълго се бе борила, докато стане каквато беше сега. А хипнозата е сериозна заплаха за самочувствието. Наложи се да я убеждавам и успокоявам, за да се отпусне.
Ако не ни пипнеха, майката от дома Акеба можеше единствено да спечели вълнуващи преживелици, без да загуби нищичко. И на Дилън нямаше да се случи кой знае какво, но пък тя залагаше всичко, което й беше скъпо. Всъщност правеше го само заради мен и аз знаех това.
Процедурата ми беше позната от предишните мисии, дори вече бях натрупал сериозен опит. Освен това използвах компютрите на „Тукър“, за да се поровя в медицинските справочници и науча точно какво и как да извърша в конкретния случай. Очевидно нямаше да е от лесните.
Озовал се насаме в катера с две красиви жени, изпаднали в дълбок транс, внезапно изпитах някаква почти извратена възбуда, но бързо отпъдих тези глупости от ума си. Имах сериозна работа. Конфедерацията разполагаше с лекарства и апарати, които значително биха облекчили положението ми. Дрогите обаче трябваше да отпиша заради микроба на Уордън, а до добрата техника просто нямах достъп.
И двете ми пациентки изглеждаха кротко заспали в креслата си. Заговорих първо на капитанката.
— Дилън, ще чуваш само моя глас. Ще ме слушаш, ще ми вярваш и ще изпълняваш точно онова, което ти кажа. Разбра ли ме?
— Да — отвърна тя унесено.
— Отговаряй искрено на всички мои въпроси.
— Добре.
— Ще издадеш ли мен или плана?
— Не ми се вярва.
— А защо искаш да участваш?
— Защото ти го желаеш.
— Толкова ли е важно това за тебе? Защо поемаш такъв риск?
— Защото…
— Говори, слушам те.
— Струва ми се, че те обичам.
Вълшебната дума… и чувство. Често я бях изричал, но още не я разбирах. И мислех, че на Цербер любовта е доста абстрактно понятие.
— Наистина ме обичаш, нали?
— Да.
— Много силно? Много дълбоко? Повече от когото и да било, дори повече от себе си?
— Да.
— Ще ми повериш тялото… и живота си?
— Да.
— И аз ще мога да ти поверя тялото и живота си?
— Да, ще можеш.
Прехвърлих вниманието си на Санда, като процедурата се повтори напълно до един определен момент.
— Ще издадеш ли нас или плана?
— Не. Никога!
— Говорила ли си с друг в дома за това?
— Не.
— Някой заподозря ли, че се занимаваш с нещо необичайно? Задаваха ли ти неудобни въпроси?
— Един-два пъти.
— Какво им отговори?
— Че съм влюбена в теб и ти си влюбен в мен.