По-късно вечерта Санда вече спеше в стаята за гости, а ние лежахме будни и почти не продумвахме. Най-сетне се престраших да попитам:
— Мислиш за нея, нали?
— Не мога да си избия молбата й от главата. Гледам я слушам я, а виждам и чувам себе си отпреди няколко години. Не се ли намери начин да я измъкнем оттам?
— Няма никаква възможност и ти би трябвало да го знаеш най-добре. Сугал опита всичките си връзки, но никой не иска и да чуе. От време на време се случва босовете на синдикати да си придърпат момичета за свои нужди, за да контролират бъдещите си тела… или пък изпращат подбрани майки за дяволските програми на Лару. Никакъв друг изход няма. Цялата система е срещу нас. Преди да се поровя в главния компютър, не мога да променя нищо, а за да имам такава възможност, трябва първо да заема мястото на Лару.
— Ами дрогите? Нали аз тъй се измъкнах?
— След тебе са запушили тази дупка — възразих веднага. — Имало е страхотни спорове и стигнали до решението, че законът не позволява да те санкционират, затова са те пуснали. Но после променили самия закон. Всяка размяна, в която участва и „ценен за държавата“ индивид, трябва да е доброволна и за двете страни, иначе пострадалият може да се обърне към съда.
— Тогава поне да й даваме своите тела от време на време. Все ще е по-различно от всекидневието й…
— Вярно, но за катера е недопустимо. Ако нещо се случи с някое от телата, автоматично заемаме мястото на Санда в майчинството, при това завинаги, въпреки първия с клас. — Въздъхнах от безсилие. — Адска гадост е тази система. В миналото на човечеството, а дори и сега по граничните светове майчинството е не само доброволно, но нормално и почетно занимание. Както чувам, така е дори по другите планети в Диаманта. Но тук шефовете се страхуват, че раждаемостта може да спадне под критичния минимум и няма да им стигат новите тела, нито пък населението ще се увеличава. Докато те контролират раждането и отглеждането на децата, могат да решават кой ще живее вечно и кой ще умре. Абсолютна власт в общество като тукашното!
— Не забравяй, че и аз съм израснала тук! Санда също. Значи справят се горе-долу с възпитанието.
— Права си — признах неохотно. — Но и ти не забравяй, че аз също бях отгледан от моята държава. Става ми лошо, като си помисля за подбора — кое хлапе ще живее, а кое бързичко ще си приключи дните в овехтяло тяло. Вярно, че шестдесет процента се отглеждат много грижливо, но другите четиридесет… Докато тази система не засяга чувствата на всеки жител на Цербер, както е с детските центрове в Конфедерацията, никой няма да признае истината — убиват деца, за да имат нови тела за себе си…
— А ти ще откажеш ли, когато ти дойде редът?
Изсумтях кисело.
— Не, по дяволите! В това е цялата гадост на системата. Дори нейните убедени противници не могат да устоят на такава съблазън. Но защо ли я обсъждаме? Ние едва ли ще имаме такъв проблем. Аз най-вероятно ще се простя с глупавата си глава при следващото изпълнение, а ти ще нахраниш някой борк. Каквото каза за мен, важи и за теб — не можем вечно да разчитаме на късмета си.
— Мислех за това — каза Дилън сериозно. — Наистина си приличаме. На мен ми вървеше направо изумително през последните години и едва ли мога да се надявам на още милости от съдбата. За тебе знам, че все някой ден ще решиш да видиш сметката на Уогънт Лару, а тогава е малко вероятно щастието да ти се усмихне. Затова поисках да живеем заедно. Затова съм тук и се наслаждавам на всеки миг. И двамата сме обречени, защото правим каквото ни харесва и всеки ден може да ни е последен. Подозирам, че и ти мислиш същото.
— Позна — кимнах разсеяно.
— Е, щом рискът ни е професия, защо да не повозим поне веднъж Санда на катера?
— Интуицията ми подсказва, че не бива, това е всичко — отвърнах съвсем чистосърдечно. — Не мога да ти обясня причината.
— Тогава нека ти разкажа още една история. За някакво момиче, което подложили на генетични тестове. Избрали я още съвсем малка, веднага щом специалистите решили, че си има всички нужни и нито един от ненужните гени. Извадили я от нормалната й среда и я затворили в друго училище — само с момиченца като нея. Вече не я учили на обикновените неща, а й втълпявали неуморно колко прекрасно е да ражда бебета, каква отговорност е това пред обществото и цивилизацията. Обучавали я как да се грижи за тях през бременността и след раждането. Когато станала на тринадесет, вече можела да зачене, но онези не бързали. Първо я запознали с удоволствията на секса, а промиването на мозъка й стигнало дотам, че тя отчаяно се стремяла единствено към радостта на майчинството. Освен това била привикнала с охолното безделие и с представата, че принадлежи към най-важното съсловие на Цербер…