Дилън млъкна за малко, печалният й поглед сякаш се взираше в нещо невидимо за мен. Не казах нито дума. Тя продължи:
— Настъпило време момичето да си вземе изпитите по майчинство, после навършило петнадесет години и я преместили в дома Акеба. Следващите няколко месеца били истински рай — получавала всичко, което пожелаела — разходки из града и до курорта, всевъзможни развлечения и така нататък… Разбира се, накрая трябвало да забременее. И това не било чак толкова лошо преживяване, макар че в кабинета на лекаря процедурата съвсем не се оказала романтична. Тя усещала промените в себе си и ги приемала с майчински инстинкт. Накрая се появило и детето, доста болезнено, както обикновено е първия път. Било едно прекрасно момченце — ревящо, сучещо, гушещо се в ръцете й. Ала преди да навърши два месеца, те й го взели. И… — Дилън се задави за миг — … изобщо не я предупредили. Само й казали, че има право на два месеца почивка, през които да се забавлява както си иска. После естествено да се върне в Акеба, защото трябвало да ражда всяка година.
Жена ми въздъхна и ми се стори, че в ъгълчетата на очите й блести влага. За пръв път я виждах да плаче.
— Тогава — продължи Дилън със същия пресеклив, някак далечен глас — момичето се втурнало да търси утеха от другите жени в дома. Но те или били вече закоравели, или отдавна приели съдбата си. Служителите в дома също нямали никакво намерение да глезят младата майка. Предложили й да я изпратят в някой психоцентър, за да се приспособи по-лесно и да е напълно доволна от участта си. С това тя също не искала да се съгласи, затова се примирила, както правели всички жени там. Но Акеба е на самия океан, виждало се малкото пристанище. Често гледала как траулерите и катерите излизат в открито море и мислено била с тях, както впрочем сега се мъчи да бъде и Санда. Сприятелила се с хората там, които я отбягвали само когато бременността започвала да й личи. Веднъж по време на почивката й — след петото дете — един от моряците се престрашил… бил много добросърдечен човек. Казал почти същото, което си говорехме с теб преди малко… По дяволите, та вие толкова си приличате! Можел да се прости с живота още утре, бил свикнал с рисковете, затова щял да я вземе тайно на катера. И го направил. Нищо особено не се случило. Вярно, видели един борк, но друг катер го подгонил. Всъщност било доста скучно… но от този ден за момичето всичко се променило. Отново живеех, Куин! Реших да се изтръгна от майчинството, мислех, хитрувах, дебнех всяка възможност… и накрая успях. Ако не беше онази случка, щях още да си седя в дома, да раждам бебета и да зяпам тъжно морето. Като Санда. И да си пропилявам живота също като нея. Сега разбираш ли ме?
Обърнах се към нея и я прегърнах.
— Да, Дилън, разбирам те. Кога ще я качиш на катера?
— Вдругиден. Не искам и някое неродено бебе да ми тежи на съвестта.
— Добре, щом си решила. Но те моля да помислиш още. Рискуваш работата си, рискуваш да се простиш с морето…
— Знам! Ако щеш, наречи ме тъпачка или лигла. Но рискувах и за теб, не забравяй. Може пък да ми провърви още един път. Опасността да ме хванат сега е доста по-малка. Имам добър екипаж. Едва ли ще се разприказват, защото ще им излезе име на куки и повече няма да стъпят на нито една палуба.
— Значи не мога да те разубедя?
— В никакъв случай.
— Тогава и аз ще дойда.
Дилън рязко седна в леглото.
— Ти? След като от не знам колко седмици напразно се мъча да те примамя на катера?
— Е, може би ако президентът на фирмата също е там, отговорността няма да се стовари единствено върху тебе.
— Не! — отсече тя. — Щом искаш, ела с нас. Ще ми бъде много приятно. Но на катера само един човек отговаря за всичко — капитанът. В морето той има абсолютна власт и абсолютна ОТГОВОРНОСТ — Така е по закон и така е редно. Проумя ли?
— Добре, капитане — отвърнах и я целунах.
Беше неприятно утро с дъждец, който ту ръмеше, ту спираше, но изобщо не разнасяше мъглата. Вълните също не ми изглеждаха насърчително, а и корабите като че ли се клатушкаха неспокойно. Дилън обаче бе невъзмутимо бодра.