— Ще навлечем защитно облекло и дори някой да ни наблюдава от дома Акеба, нищо няма да забележи. Особено щом Санда си прибере косата под качулката.
Предишния ден бе обяснила на екипажа си какво предстои. Никой не възразил. Тези хора може би познаваха жена ми по-добре от мен и не можеха да потиснат страхопочитанието си към нея.
Катерът си имаше име — „Танцьор в бурята“, но то се използваше само официално. Иначе беше просто „катерът на Дилън“.
Стояхме със Санда в задната каюта, където неотдавна замисляхме предишните си щуротии. Един от моряците ни донесе спасителни жилетки и ни обясни кога и как да ги използваме.
Дилън беше отпред, в рубката, и засега нямахме желание да я безпокоим.
— Можете да плувате, нали? — попита мъжът полу на шега.
— Справям се по малко, но нямам представа докъде мога да стигна — отвърнах му. — Жалко, че ще излезем в морето при такова лошо време.
Той се разсмя от сърце.
— Денят си е много хубав. Да бяхте ни видели, когато отплаваме в наистина скапани условия! Вълните заливат целия катер, дори и ние драйфаме както си вършим работата. Не се притеснявайте. Челото на бурята е само три-четири километра. Няма да е наближило пладне, когато ще си имаме топло слънчице над главите.
Малко се учудих, че предсказанието му се изпълни съвсем точно.
Траулерите бавно се тътреха напред, съпроводени от два бойни катера. Щом подминахме сигналните светлини на шамандурите, изведнъж се издигнахме на водните плазове, катерът ни сякаш се събуди и набра скорост, без да потапя целия си корпус.
— Трябва вече да съм си на мястото — каза ни морякът — Ако искате, можете да се качите в рубката, но през цялото време се дръжте за релинга.
Озърнах се към бързо изчезващия в далечината бряг, почти скрит в мъглата. Огромните дървета, издигащи се над белезникавите валма, приличаха на кошмарно видение осветено тук-там от призрачни проблясъци.
— Божичко! Страхотно е! — възклицаваше Санда и току прибягваше от един илюминатор към друг.
Отново ми заприлича на момиченце с това ахкане и писъци.
А пък аз, коравият космически ветеран, усещах остра буца в стомаха си. Сигурно защото някогашното ми „аз“ беше в друго тяло. Но и Дилън бе излизала в морето в този облик, значи поне с това не можех да се оправдая.
— Я да се качим в рубката — предложих, когато катерът внезапно изскочи под слънчевите лъчи.
— Чудесно! Да вървим!
Минахме край електронните детектори и биомониторите, засичащи по-големите масиви скрит на повърхността или под нея, а освен това предупреждаващи за борки. Промъкнахме се през малкия камбуз и изкачихме няколкото стъпала до рубката. Дилън се бе разположила уютно в широкото капитанско кресло, отпуснала небрежно ръка върху руля. Обърна се и ни се усмихна.
— Ей, как е дотук?
— Велико! — тутакси възкликна Санда. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това!
Жена ми стана и я прегърна. Лицето на нашия капитан ясно показваше, че след подобен отговор друга отплата не й е нужна.
— А кой управлява?! — креснах стъписано.
Дилън се ухили.
— Автопилотът естествено. Програмирах курса още щом се вдигнахме на подводните криле. Няма защо да му отделям внимание, докато не стигнем ловната зона.
Почувствах се доста глупаво. Уж бях готов да дърпам тигъра за опашката, да смачкам самия Уогънт Лару… бях пилотирал сам кораби през безкрайни пространства, а се стреснах от един съвсем нормален на вид океан, където най-близката земя бе дъното на около два километра под нас.
— Я, ти май малко си позеленял — подсмихна се Дилън, щом ме погледна отново. — Ако бях достатъчно подла, досега да съм намерила някоя хубава вълна, за да ти покажа кое как е при нас. Но няма да го направя, защото те обичам.
Остатъка от утрото прекарахме в приказки, понякога носехме кафе или нещо за хапване на нашия капитан от миниатюрния камбуз, друг път правехме същото за екипажа.
Наистина започна да ми се струва доста скучно. Но не и на Санда, която не остави неизследвана дори педя от корабчето. Крънкаше подробни обяснения от оръжейниците, уроци от електрониците, задаваше милион въпроси… Явно и екипажът не намираше нищо вълнуващо в кръстосването на океана с тридесет и шест възела в час.
Аз обаче долавях по-дълбоко скритите им чувства — обичта към морето, катера и тъкмо тази работа. Бяха щастливи и доволни, въпреки че не можех да разбера защо. Вероятно никога нямаше да проумея с какво ги привлича такъв живот. Впрочем и самият океан от време на време приковаваше погледа ми. Имаше най-разнообразни цветове и оттенъци на различните места, както и ясно забележими течения. В далечината облаците напредваха към „сушата“, а на североизток се вихреше гръмотевична буря с гъста дъждовна пелена и облаци като след взрив на гигантска бомба.