— Разбира се, няма да поискам подобно нещо от нея.
— Разбира се — промърмори и Думония.
Торпедата бяха препратени в „Емясейл“, където си им беше мястото, моите устройства също бяха готови. Вече не се съмнявах в пълната преданост на Санда. Един ден двамата с нея отидохме до „Емясейл“ и огледахме мястото. Много приличаше на нашето пристанище. Нямаше как да е иначе — бе построено от същата корпорация, по същото време и със същата цел.
Естествено навсякъде, както и очаквах, се размотаваха пазачи. Имаше и всевъзможни електронни аларми, най-вече около складовете.
Като повечето родени на Цербер кореняци, Санда плуваше добре. Щом животът ти ще мине по гигантски дървета, а наоколо има само безкраен океан, ясно е на какво ще те научат най-напред.
Използвахме прости екипи за подводна работа и обикновени шнорхели. Не исках да се издадем, ако някъде имаше поставени звукови устройства, способни да засекат шум от акваланг. За всеки случай се топнахме във водата на цели двеста метра от катерите и преплувахме до тях, без да се подадем нито веднъж. Покрай стените на пристаните забелязахме малки сензори, но нищо не ни пречеше да се наместим под самите катери, а доброто осветление наоколо само ни улесняваше.
Пък и защо ли му трябваше на Лару да подозира саботаж? Кой и какво би спечелил? Предполагаше се, че при такава система за сигурност вредителите ще бъдат тутакси разкрити. Но дори да успееха, просто щяха да позабавят осъществяването на проекта. Местният Владетел веднага би си набавил катери, от други фирми. В целия замисъл имаше само един незаменим елемент — органичните роботи, но тях ги стоварваха на площадката за кацане, намираща се на самия остров. Охраната очакваше злосторниците да се интересуват повече от складовете — затова ги пазеха толкова внимателно. Защо да пипат катерите? Нали бяха лесно заменими и врагът не би спечелил нищо.
Каква грешка…
Вечерта на следващия ден двамата със Санда се върнахме. Този път носехме и торбата с хитрини. Безпрепятствено и безшумно прикрепихме устройствата не само по бронираните кораби, но и по най-големите траулери.
Толкова лесно се справихме, че момичето дори изглеждаше малко разочаровано. Беше изтощително преживяване, но без никакъв гъдел за нервите. Все едно пишеш дълго писмо.
Задействах устройствата си в различни моменти и на различни места, при това от нашите катери, когато доближавахме на достатъчно разстояние, вършейки всекидневната си работа. Разбира се, никой от моите хора не знаеше какво става. Аз пък не можех да контролирам кога дефектните торпеда ще бъдат заредени в катерите на „Емясейл“. Оставаше ми единствено да създавам постоянни тежки проблеми с борките за моряците, снабдяващи Лару, за да харчат по-бързо боеприпасите. Занимавах се с обичайните си дела и чаках. Предполагах, че дори няма да науча ужасните случки, които щях да причиня. И се надявах главоболията на хората от „Емясейл“ да подпомогнат плановете ми. Така беше най-лесно, макар и не особено сигурно.
Разбира се, най-добрият начин да постигнеш желаното е да създадеш положение, когато врагът те кани доброволно, дори ти заповядва да направиш точно каквото ти се иска. В това беше смисълът на заниманията ми напоследък. Успеех ли, решавах проблема как да проникна в крепостта на Лару. Не е ли чудесно собственикът на непристъпната твърдина сам да те покани да влезеш в нея?
Четиринадесета глава
Факти за мен, психотерапия и резултати
Докато чаках плодовете от кроежите си, Дилън започна да ходи на сеанси при доктор Думония. Аз също отивах с нея, защото сърцевината на замисъла му бе да я убедим, че я обичам, независимо от превъплъщенията й. Беше си вярно. Напълно приемах новата й цел — да стане съпруга като онези от границата. Исках жена ми да е щастлива, а психиатърът бе доказал, че в момента това е невъзможно. Трябваше да й вдъхна чувство на сигурност — намерение, което не по мое желание лъхаше малко на ирония, защото в същото време се опитвах (с всички произтичащи от този факт рискове) да ликвидирам Уогънт Лару.
В лечението на моята съпруга имаше и някои интересни моменти. Част от представите й за мен разкриха на доктора предишната ни лудория. Изглежда беше неизбежно. Макар че плащах на Думония достатъчно, за да се придържа към принципите на медицинската етика, доста се развеселих, когато той обърка спомените на Дилън с поредната й романтична фантазия. Планът за фалшивата компютърна измама по начало си беше толкова безумен и невероятен, че дори ровещият в мозъка на съпругата ми психиатър отказа да го приеме за истина. Разбира се, точно затова го бях направил тъй труден и рискован.