— Защо си толкова сигурен, че той ще успее? Не ти ли е хрумвало, че онези пришълци са ни изпреварили твърде много и просто нямаме средства, с които да заличим заложеното от тях в органичните роботи?
Поклатих глава.
— Връзките на Четиримата владетели се простират далеч извън Диаманта на Уордън. Макар да са затворени тук, твърде много от влиятелните хора в Конфедерацията са техни послушни оръдия.
— Нима биха се осмелили? Нали им е известно, че Конфедерацията вече е научила за роботите? А пък Лару едва ли ще рискува пришълците да разберат с какво точно се занимава. Щом всичко се прави на острова, той явно желае да не разкрият тайната му…
— Току-виж се окажеш права. Хайде да обобщим какво знаем досега. Първо, по проекта се работи само тук. Второ, въпреки достъпа до всички ресурси на Цербер — или на целия Диамант, въпреки усилията на най-добрите учени, Лару още не е постигнал кой знае какво. Положението на Четиримата владетели също е напечено. Рискуват да предизвикат грубата намеса на Конфедерацията и да се скарат със съюзниците си. — Наведох се да целуна Дилън. — Дано си познала. Вероятно те наистина не могат нито да се справят с проблема без външна помощ, нито да си я осигурят.
Исках да проникна на острова и да се включа в проекта. Предполагах, че начинанието е на всички Владетели, а не само идея на Лару. Значи и да го ликвидирам, нямаше да реша задачата. Боген или някой друг от господарите на това твърде добре организирано общество би поел веднага нещата в свои ръце.
Какво точно исках да направя? Да спра проекта, поне засега! Да се сдобия с достатъчно власт, за да променя малко този прогнил свят, да го очовеча доколкото мога да опазя онова, което за мен беше по-важно от всичко. И най-вече — да угодя и на жителите на Цербер, и на Четиримата владетели, и на Конфедерацията…
Идеята ми се мярна за миг и аз се вкопчих трескаво в нея. Премислях я от всички страни. Накрая реших, че толкова смахнат план няма как да се осъществи… освен ако не стане като с предишния. Започна ли, трябваше да правя вярната крачка всеки път в почти безизходни ситуации. Веднъж да се препъна — и с мен ще е свършено.
— Дилън?
— Какво, Куин?
— Да допуснем, че има начин да им пъхнем прът в колелата… и да направим малка революцийка, с която да превърнем Цербер в хуманен свят, пък ние да сме на върха, а?
— Виждам, че пак се побъркваш.
— Да, но нека предположим само за миг, че е възможно. Ако ни провърви, не би се наложило да убиваме никого, дори Уогънт Лару.
Тя се разсмя.
— И шансовете ще са нищожни като в номера с „Тукър“, нали?
— Още по-малки. Доколкото мога да пресметна, възможността да ни разкрият, надхитрят или направо да ни пречукат е пет към едно. А вероятността да постигнем целите си е едно към сто или дори едно към хиляда. Не знам какво ще ни сполети, ако се провалим — още по-гадни присъди, незабавна екзекуция или изпращане на Момрат, което си е все същото. Започна ли обаче, едва ли ще има връщане назад.
Тя се взираше в мен смаяна и разпалена; сякаш за миг зърнах предишната Дилън.
— Ясно ми е колко много ти се иска да го направиш. Защо се колебаеш?
Прегърнах я.
— Не се ли досещаш?
Тя въздъхна.
— Я да видим имаме ли избор. Решиш ли да не правиш нищо, няма да си простиш, ако най-лошите ти опасения се сбъднат. И аз ще се чувствам виновна. Не знам много за твоята Конфедерация, дори за другите планети от диаманта, но понякога си мисля, че ние двамата сме последните оцелели човеци в този свят.
— Провалът би означавал край на всичко и за тебе — напомних й тихо.
— Ами нека да е така! Останем ли в сегашното си положение, връзката ни пак няма да е истинска. Ще раждам деца, ще ми ги взимат… Не ми се вярва някога да отменят моята присъда, значи след не повече от двадесет години ще ме засилят към Момрат. Що за живот е това? — Дилън се взря сериозно в очите ми. — Захващай се и ще ти помогна поне в онова, за което внушените ми забрани няма да попречат. Нали ме разбираш? Сигурно в края на краищата ще си докараме белята, а аз не искам да живея без теб. Нека и този път заложим всичко — двамата. Или успяваме, или ни довършват… заедно.
Притиснах я към себе си и се любихме така, сякаш ни е за последен път.
Предстоеше ни последното, върховното и решително надхитряне.