— Но ако те откажат?
— Поне ние ще се отървем.
Боген продължаваше да се колебае.
— Дотук говориш смислено. Обаче ме гризе съмнението, че без сам да подозираш, изпълняваш роля в много изтънчена интрига на Конфедерацията.
— Какво мога да ви сторя аз?
— Не лично ти. Ами ако търсят точно такъв повод, за да оправдаят унищожението на цялата планета? Ако се стараят да измислят достатъчно спешна причина, за да внушат на всевъзможните си бюрократични съвети, че няма друго решение? Нали главната им, а може би и единствена цел е да принудят пришълците да се покажат, да предприемат нещо решително… Кой ще ме убеди, че намерението им не е да я постигнат точно чрез унищожението на Цербер? Липсват гаранции, че съюзниците ще ни защитят, нито пък знаем дали имат с какво. Ако бяха уверени във военната си победа над Конфедерацията, отдавна да са се разправили с нея и без наша помощ!
Твърде отрезвяваща мисъл, при това не знаех как да й опонирам. Моите бивши шефове наистина се отличаваха с хитроумие. Дали целта им не бе действително такава? Разбира се, че биха искали да изкарат пришълците на светло. Не ми хареса дори подозрението, че и не очакваха друго точно от мен.
— Да, възможно е — признах. — Има риск. Много голям риск. Но кое е по-страшното? Да не опитате да разнищите основния програмен код и кротичко да си седите тук, когато те все пак решат да се отърват от всички ни? Знаеш, че един ден това ще стане. Ако се съгласят с моя план, поне имаме някакъв шанс.
Боген въздъхна и завъртя глава. Вече не беше настроен войнствено.
— Ясно ти е, че не на мен се полага да взема толкова важно решение. Ще прехвърля всичко на Лару. Вероятно и ти ще трябва да го убеждаваш.
— Нямам нищо против.
Пратих по екипажа на катера съобщението, че ще остана на острова поне до другия ден. Добавих и обнадеждаващи новини за Дилън, прикрити с най-простичък шифър. Не ме интересуваше дали хората на Боген ще го разгадаят. Ако той не бе способен да предвижда някои от постъпките ми, значи мястото му не беше в Сигурността. После зачаках да се свърже с големия шеф. Най-сетне Боген се върна.
— Идва утре следобед — каза ми без заобикалки. — По-рано не може да се освободи. Оставаш тук като негов гост, докато те изслуша и реши какво да правим.
— Ами жена ми? — попитах угрижено. — Не забравяй, че няма право да купува нищо сама.
— До утре ще се оправи някак. Моите хора ще са наоколо, ако има спешна нужда. За после ще видим. Помни, че и твоето, и нейното бъдеще висят на много тънка нишка.
Сякаш не знаех! Но връщане нямаше.
— Добре де, щом или ще ме приемете, или вече съм труп, имаш ли нещо против поне да видя това чудо на вселената?
Той поумува само миг.
— Защо пък не… Ела с мен.
Влязохме в един от прозрачните асансьори и се спуснахме дълбоко в дънера на огромното основно дърво под Замъка.
Лабораториите ми се видяха съвсем съвременни. Докато вървяхме из различните помещения, срещнах неколцина колеги от „Тукър“, които ми се усмихнаха, но Боген очевидно нямаше никакво желание да ми оставя време за празни приказки.
Средище на оживлението долу беше странна зала, разделена на две. От едната й страна забелязах напълно непознато за мен контролно оборудване, а край отсрещната стена бяха наредени тесни кабинки. Когато влязохме, млада и извънредно привлекателна жена с черна коса, спускаща се по традиционната бяла престилка до кръста й, проверяваше данните, които се появяваха на една от машините. Тя се обърна, видя Боген и стана да ни посрещне.
Координаторът на Сигурността грейна в усмивка.
— Жанг, пред тебе е най-проницателният човек на Цербер и несъмнено един от най-талантливите в цялата галактика.
Тя се засмя на комплимента и ми протегна ръка.
— Зайра Мертън.
Бях леко зашеметен, когато поех внимателно крехка длан.
— Куин Жанг. Значи вие сте Мертън…
— Ами, да. Кога сте чувал името ми?
— Много пъти. Но все си представях стар дребосък с буйна бяла брада.
— О, аз съм стара, в това няма съмнение — отвърна добродушно жената. — Наближавам сто и осемдесет. Причината да дойда тук преди почти деветдесет години бе не само желанието ми да изучавам процесите, възможни единствено на Цербер, но и за да удължа живота си. Нека обаче ви уверя, че винаги съм била жена и нито ден не съм имала брада.
На свой ред й се усмихнах. Беше толкова мила. Как да предположа, че великият учен Мертън изглеждал точно така?