Често съм се чудил доколко са усъвършенствани тези приспособления. Отначало се тревожех, че цял отдел в Сигурността гледа моите изцепки и забивки, но свикнах да не мисля за това. Просто животът в тази професия е твърде приятен. А и можех ли да променя нещо?
Дойде ли обаче времето за следващата ти задача, няма как да се справиш без целия си досегашен опит. Изтриването на паметта, ако не е съчетано със съхранението й, не би било особено практично, защото агентът става все по-добър, когато не повтаря грешките си.
Затова първата ти работа е да отидеш в клиниката, където пазят същия този твой опит и са в състояние да ти го върнат отново в главата, та да си пълноценен и готов за поредната им прищявка.
Винаги се надигах изумен от креслото, когато паметта ми си дойдеше на мястото. Дори само ясните спомени за нещата, които съм вършил, стигаха да се чудя и мая — нима точно аз съм могъл да сторя това или онова? Знаех, че този път ще има разлика, понеже щяха да направят още една крачка в добре познатия процес. Не само цялото ми „аз“ щеше да се материализира в онази стая, но същите спомени да бъдат натрапени на други мозъци и други тела — толкова, колкото са необходими за „пасването“…
Опитвах да си представя какви ще бъдат тези четири мои копия. Вероятно физически щяха да се различават от мен. Престъпниците, докарани тук, обикновено не бяха от цивилизованите светове, където хората отдавна са уеднаквени в името на равенството. Не, тези тела щяха да дойдат от границата, от средите на търговците, миньорите и пиратите, движещи се с предната вълна на разширяващата се империя. Такива също са необходими в една овладяваща нови пространства култура, защото опасностите, с които се борят, налагат високи изисквания за самостоятелност, упоритост и нестандартно мислене.
Проклетите психосонди ми причиниха адски мъчения. Обикновено усещах само гъдел под черепа, следван от полусънно състояние, събуждах се няколко минути по-късно в креслото и отново се чувствах цял-целеничък. Този път обаче гъделът премина в болезнена преса, която сякаш проникна в мозъка и започна да се мята вътре. Все едно великанска ръка стискаше и отпускаше главата ми и това се повтаряше в безброй мъчителни пулсации. Вместо да се унеса, изпаднах в несвяст.
Събудих се и чух своето тихо пъшкане. Туптенето в главата беше изчезнало, но все още си спомнях болезненото усещане. Мисля, че минаха няколко минути, преди да събера сили и да стана.
Старите ми спомени нахлуха в съзнанието и отново се смаях от множество предишни свои изпълнения. Питах се дали на копията също ще бъде присадена цялата ми памет, щом нямаше как да бъдат унищожени след изпълнението на мисията си, както биха могли да постъпят с мен самия. Когато се сетих за това, напомних си, че двойниците ми непременно трябва да бъдат убити. Иначе какви ли не тайни щяха да се разнесат из Диаманта на Уордън и да попаднат в ръцете на хора, които чудесно умеят да извличат изгода от подобни находки!
В същия миг осъзнах, че нещо не е наред. Огледах малката стая, където се събудих, и веднага разбрах какво ме тревожи.
Това не беше клиниката на Сигурността, нито някое друго познато ми място. Намирах се в тясно помещение с обем не повече от дванайсетина кубически метра, макар таванът да беше малко по-висок от обичайното. Имаше койка в ниша, на която седях в момента, умивалник, до него стандартен люк за подаване на храната. Видях и капака на затваряща се в стената тоалетна. Толкова. Май нямаше друго… или все пак пропусках нещо?
Започнах да се озъртам и скоро забелязах най-очевидното. Да, не можех да шавна, без това да бъде засечено от оптическите, а вероятно и от шумовите монитори. Вратата почти не личеше в стената и явно не бих успял да я отворя отвътре. Веднага разбрах къде съм попаднал.
В затворническа килия.
И — още по-лошо — усещах леко трептене, което не идваше от определен източник. Не ме дразнеше, всъщност долавяше се едва-едва, но знаех каква е причината. Бях в кораб, който летеше някъде в пространството. Станах и се олюлях леко от пристъп на световъртеж, който бързо отмина. Погледнах тялото си… и преживях най-страшното, поне според самия мен, потресение в живота.
Женско тяло. При това напълно вписващо се в стандартите на Конфедерацията. В този миг шокът и погнусата ме раздрусаха почти физически. Първо — и преди всичко! — аз без всякакво съмнение си бях мъж и това определено ми харесваше. Пък и тялото ми подсказваше нещо още по-ужасно. Вече не представлявах оригинала, а просто едно от копията. „Един от тях съм!“, креснах безмълвно, обзет от паника. Пльоснах се отново на койката и си заповтарях, че е невъзможно. Нали знаех кой съм, помнех всяка подробност от живота и работата си.