— Като ви слушам, мисля си, че ако не бяхте дошла на Цербер доброволно, щели са да ви пратят насила.
— Предполагам — засмя се Мертън. — Крайният резултат обаче би бил все същият.
Взирах се в нея, мислейки напрегнато.
— И дори вие не знаете как да отстраните програмите? Тогава възможно ли е това изобщо?
Тя се обърна за миг към Боген, който й кимна.
— Нещата не са толкова прости. Елате, ще ви покажа.
Застанахме пред пултовете.
— Не разпознавам нито един уред — промърморих след малко. — Вие ли ги измислихте?
— Доставиха ни ги, както и роботите. Това също е част от проблема. Погледнете този екран.
— Увеличено изображение на клетка. По-скоро някакво едноклетъчно животно, подобно на амеба.
— Основна единица от робот — обясни Мертън. — Изобщо не е клетка, колкото и да прилича. Цялостен микрокомпютър на основата на органични молекули и с органична структура. — Тя завъртя някакъв регулатор и на екрана се появи рояк дребосъци, плуващи в нещо като полупрозрачна река. — Дори само молекулярната им химия е достатъчна, за да сънувам непрекъснато кошмари — призна жената. — Не че се сблъскваме с нещо крайно необичайно. Няма непознати за нас вещества. Но цялото се крепи по начин, който въобще не можех да си представя доскоро. Всъщност и сега не разбирам как може да се направи или отгледа подобно нещо, съставено точно от тези елементи и вещества. Ще взема да речем въглеродни вериги, сяра, цинк, калий, магнезий и още стотина съставки, ще ги смеся… и никога няма да получа същото. — Тя премести фокуса върху стената на клетката и пусна още по-голямо увеличение. — Виждате ли тези мънички косъмчета? Представляват електрическите връзки със съседните клетки. Като нерви, но и съвсем различни от тях. Когато са свързани, образуват съзнателно управлявана комуникационна система. Мозъкът нарежда на всяка клетка или група клетки какво да правят, как да изглеждат… възможно е буквално всичко. Имитират и всяка функция в човешкия организъм. Невероятно. Немислимо! Дори в онези славни и ужасни времена преди войната ни с роботите не сме имали нищо подобно. Сигурно обаче щяхме да стигнем до това равнище, ако не бяха забранили изследванията.
— Разбирам… Твърдите, че дори Конфедерацията няма да се справи с препрограмирането на роботите.
— Нищо не сте разбрал! Ако притежаваха дори един екземпляр, щяха да намерят верния отговор. Но ние… ние сме в безизходица. Вече ни е ясно как става, ала не успяваме да го повторим. И, най-важното, не сме способни да отделим управлението на функциите от онези програми, които искаме да премахнем. Сега проумяхте ли?
И още как!
— Значи Конфедерацията би решила проблема?
— Само защото имат по-големи и по-бързи квазиорганични устройства. Съмнявам се дали ще могат да направят същия робот, но почти сигурно биха успели да вложат в него желаната от тях програма. Затова във всяка клетка е вграден и механизъм за самоунищожение. Ако роботът попадне в безнадеждно положение или съществува опасност да бъде заловен, той просто се стопява. Изчезва всякаква структура.
— Е, нагледа ли се? — нетърпеливо ме побутна Боген.
— Поне засега ми стига. Да си кажа право, впечатлен съм!
Не бях откровен. Всъщност проклетите роботи ме изплашиха до смърт.
Шестнадесета глава
Уогънт Лару
Прекарах нощта удобно настанен в стая за гости, заобиколен от творби на стари майстори и потънал в контролиран от компютри лукс, който почти бях забравил. Спах до късно, защото знаех, че ще трябва да напрегна докрай способностите си на следващия ден. Погълнах обилна закуска. После, с разрешението на полицаите и под техните извънредно бдителни погледи, обиколих колекциите на горните етажи. Бях запленен от шедьоврите, а и пътьом си изясних загадката на множество неразкрити кражби. Ако можех да се върна в Конфедерацията с тези сведения, веднага биха вписали името ми в някоя златна книга, стига разбира се да съществуваше такава и за ченгета.
Късно следобед една аерокола кацна на прекрасната поляна пред Замъка. От нея слязоха петима мъже, до един понесли куфарчета. Не забелязах у никого нищо особено, затова ми оставаше само да ги зяпам през прозореца и да се чудя кой от тях е Лару.