Той стана от курулното кресло, макар че вече не чувстваше краката си. Свитъкът от секстил лежеше на масата. Този от септември още бе в ръката му. Той отправи поглед към отвора на шатрата, към стегнатия военен лагер на ръба на пустошта, на края на света. Лицето му бе спокойно и когато Авъл Хирций срещна погледа му, видя същите очи, които бе видял и Мандубраций. Хладни. Всевиждащи.
— Наред ли е всичко, Цезаре? — попита Хирций. Цезар се усмихна:
— Да, Хирций, всичко е наред. — Закри очите си с ръка и погледна към залязващото слънце. — Идва време за вечеря, трябва да нагостим цар Мандубраций. Не искам британците да си помислят, че съм лош домакин. Особено когато ги гощавам със собствената им храна. Кажи да започват. Аз идвам след малко.
Той се обърна към форума на лагера, разположен до палатката му, и забеляза млад войник, очевидно наказан, който гасеше някакъв огън. Когато видя, че Пълководеца се приближава, войникът заработи още по-усърдно, зарече се никога повече да не се провинява. Никога обаче не беше виждал военачалника си толкова отблизо, затова, когато високият мъж се приближи, той спря работата си и вдигна очи, за да го разгледа по-добре. Пълководеца се усмихна.
— Не го гаси съвсем, момко, искам едно живо въгленче — рече Цезар. — С какво си спечели тази гнусна смрадлива работа?
— Не си бях стегнал каишката на шлема, предводителю.
Цезар се наведе и допря крайчето на свитъка, който държеше, до едно живо въгленче; папирусът се запали. Цезар се изправи и държа свитъка, докато пламъкът достигна пръстите му. Пусна го едва когато папирусът се разпадна на черни парцалчета във въздуха.
— Никога не се отнасяй с пренебрежение към бронята си, войнико, само тя те защитава от копията на касите. — Цезар се запъти пак към шатрата си, но обърна глава към войника и се засмя: — Не, не е само тя, войнико! Също храбростта и умът ти на римлянин. Благодарение на тях побеждаваш в боя. Все пак здраво стегнатата каска пази ума ти на римлянин!
Забравил въглените, младият легионер се загледа с отворена уста след Пълководеца. Какъв мъж! Беше разговарял с него лично. Толкова спокойно. И на истинския войнишки език. Той обаче никога не се беше бил като обикновен войник! Откъде го бе усвоил? Войникът разпръсна останалите въглени, след това ги стъпка. Пълководеца знаеше името на всеки центурион във войската си. Нали беше Цезар.
За бритите главната крепост на Касивелаун и племето каси бе непристъпна — извисяваше се върху стръмен, но объл хълм и беше оградена с големи насипи, подсилени с дървени трупи. Римляните не можеха да я открият, защото бе скрита сред необятни гори, но с Мандубраций и Тринобелун като водачи войската на Цезар лесно стигна до нея.
Хитрец беше този Касивелаун. След онази първа битка (загубена от бритите, след като хедуиската конница преодоля началния си страх от колесниците и откри, че те са по-лесни за поразяване от германските конници) царят на касите предприе тактика на изчакване. Отказа се от пехотата и изпрати срещу римската колона четири хиляди бойни колесници, които нанасяха внезапни удари по време на похода на римската войска през горите. Колесниците изскачаха през проходи между дърветата, едва позволяващи минаването им, и винаги нападаха римската пехота, която така и не успя да преодолее страха си от тези архаични военни приспособления.
Страшни бяха, нямаше спор. Боецът стоеше от дясната страна на кочияша с едно копие в дясната ръка и няколко други в лявата. Държеше меча си закачен на специална дървена преградка от дясната си страна и винаги се биеше почти гол, намазан от глава до пети със синьо. Когато свършеше копията, той грабваше меча и стъпваше върху пречката между двата дребни коня, а кочияшът врязваше колесницата сред римската войска. Войникът размахваше меча и покосяваше всеки, който му се изпречи на пътя, а легионерите се разбягваха пред тежките копита на животните.
Когато Цезар предприе този последен поход към крепостта на касите, на упоритите му воини им беше дошло до гуша от брити, колесници и оскъдни порции. Да не споменаваме ужасната жега. Те бяха свикнали с жегата — можеха да извървяват по хиляда километра в горещината с не повече от един ден почивка, като всеки войник носеше тежък багаж на раздвоена пръчка върху лявото си рамо и стигаща до коленете метална ризница, която се стягаше на кръста с колана за меча и кинжала, за да се облекчат раменете му от тежестта. Това, на което не бяха свикнали, беше непоносимата влажност — тя ги бе забавила значително, толкова много, че Цезар се принуди да преразгледа плановете си за разстоянията, преодолявани за един ден. При нормалната италианска или испанска горещина — те бяха над петдесет километра на ден. В Британия те бяха трийсет.