По гърба му се стичаше пот и попиваше във финия вълнен плат на туниката; бяха му казали, че времето в Северна Галия било прохладно и меко — не и тази година! Беше изключително горещо и влажно. А Портус Ициус вонеше на риба. Галите също. Мразеше ги. Мразеше тази служба. И ако не мразеше съвсем Цезар, той бе намразил Цицерон, който използва цялото си влияние, за да осигури тази изключително престижна длъжност на скъпия си приятел, многообещаващия млад адвокат Гай Требаций Теста.
Портус Ициус изобщо не приличаше на онези китни рибарски селца по бреговете на Тоскана с хвърлящите сянка асми пред винарните и вид, сякаш стоят там от времето, когато цар Еней слязъл от троянския си кораб едно хилядолетие по-рано. Песни, смях, интимна атмосфера. А тук имаше само вятър, пясъци, сухи, жилави треви по дюните и хиляди, хиляди чайки, раздиращи въздуха с пискливите си крясъци.
Лъскавата малка галера, която се надяваше да свари, все още стоеше в пристанището. Екипажът бързаше да натовари последните от дузината бъчви с пирони, единственото, което пренасяше плавателният съд (или по-скоро се надяваше да пренесе, имайки предвид размерите му).
След пристигането на Цезар в Британия пословичният му късмет като че постоянно му изневеряваше — втора поредна година вече корабите му се разбиваха от вихри, по-жестоки от всяка буря, виждана надлъж и шир по Нашето море. О, този път Цезар бе толкова сигурен, че е оставил осемстотинте кораба на напълно безопасно място! Вихрите и вълните обаче (какво може да стори човек срещу враждебните природни стихии като вълните?) пак ги бяха открили и ги бяха разхвърляли като играчки. И ги бяха унищожили. Е, корабите все пак си бяха на Цезар. И той не започна да се вайка, не отправи ругатни и обиди към ветровете и вълните. Не, той нареди отломките да бъдат събрани и корабите да се сковат отново. Затова му трябваха пироните. Милиони пирони. Нямаше време, нито хора за пълно възстановяване на флотата — войската трябваше да се завърне в Галия преди настъпването на зимата.
— Сковете ги! — бе наредил Цезар. — Трябват ни само колкото да ни прекарат на трийсет и няколко мили през Атлантика. След това, ако щат, да потънат, не ме е грижа.
Корабчето, сновящо между Портус Ициус и Британия, бе много удобно за римската куриерска служба; заедно с пироните пренасяше и пощата.
„И като си помисля, че и аз можеше да съм там!“ — рече си Требаций и потръпна въпреки жегата, влагата и дебелата тога. Тъй като имаше нужда от способен човек за канцеларията си, Цезар го бе включил в състава за похода, но в последния момент Авъл Хирций (боговете да го закрилят вовеки веков!) беше изявил желание да отиде. Портус Ициус може да беше край на похода за Гай Требаций, но това бе за предпочитане пред начало.
Днес имаше и пасажер и тъй като беше организирал пътуването му (изключително спешно, както винаги изискваше Цезар) заедно с Трог, Требаций знаеше името на гала (или по-скоро британеца). Мандубраций, цар на британците тринованти, когото Цезар връщаше на хората му в замяна на подкрепата им. Син белгиец, с невероятен външен вид. Облеклото му бе в зелено с различни оттенъци на синьо и кожата му, боядисана също в синьо, сякаш се сливаше с дрехите. Така според думите на Цезар правели в Британия, за да се слеят с пейзажа в необятните им лесове — човек можело да мине на няколко крачки от него и пак да не го забележи.
Требаций даде червения калъф на капитана и си тръгна към канцеларията. Замисли се за печената гъска, която го очакваше за вечеря, и устата му се напълни със слюнка. За морините не можеше да се кажат много хубави неща, освен това, че гъските им бяха най-вкусните в целия свят. Морините не само че ги хранеха с охлюви, плужеци и хляб, ами и принуждаваха бедните животни да ходят (ох, това ходене!), докато месото им стане толкова крехко, че да се топи в устата.
Гребците на галерата гребяха неуморно в съвършена хармония, въпреки че нямаше хортатор, който да определя темпото. На всеки час почиваха за глътка вода, след това отново превиваха гърбове и опираха крака в летвите, заковани за дъното на корабчето. Капитанът стоеше на кърмата и работеше ту с руля, ту с кофата за изгребване на вода от плавателния съд.
Когато галерата наближи високите, удивително бели скали на британския бряг, цар Мандубраций, седнал вдървено и гордо на носа, зае по-вдървена и горда поза. Той се завръщаше, макар че и сега нямаше да бъде много по-близо до дома, отколкото в белгийската крепост Самаробрива, където както много други заложници бе държан, докато Цезар реши в кой друг затвор да го изпрати.