Това е. Баща ми ще се погрижи за погребението й и ще ти пише, разбира се, но настоя аз първа да ти изпратя вестта. Толкова ми е мъчно. Аврелия ще ми липсва винаги.
Моля те, пази се, Цезаре. Знам какъв удар е това за теб, да я загубиш толкова скоро след Юлия. Бих искала да разбера защо се случват тези неща, но никога няма да го проумея. Боговете измъчват най-жестоко онези, които обичат най-много. Всичко това ще възвеличи още името ти.“
И при тази новина Цезар не пророни сълзи.
„Може би вече съм знаел как трябва да завърши всичко това. Майка ми да живее без Юлия? Невъзможно. О, защо трябва жените да изживяват такава непоносима болка? Те не управляват света, нямат никаква вина. Защо тогава трябва да страдат така?“
„Техният живот е толкова скромен, изпълнен с любов към децата, към дома, към съпруга. Такава е природата им. И няма нищо по-жестоко за тях от това да надживеят децата си. Тази глава от живота ми е затворена завинаги. Аз никога повече няма да отворя тази страница. Нямам вече близък човек, който да ме обича повече, отколкото една майка обича сина си или една дъщеря баща си, а бедната ми малка съпруга е чужда жена, която милее за котките си повече, отколкото за съпруга си. И защо не? Те й правят компания, те й дават някаква любов. А аз никога не съм край нея. Аз не знам нищо за любовта, освен че трябва да се завоюва. И макар че душата ми е съвсем пуста, чувствам силата в мен да расте. Това нещастие няма да ме погуби. То ме направи свободен. Каквото трябва да направя, аз ще го направя. Вече няма кой да ми казва, че не мога.“
Той взе трите свитъка: на Сервилия, на Калпурния и на Аврелия.
Сметта от толкова много мъже, местещи се от едно място на друго, означаваше много огньове и Цезар бе доволен от това. Последните живи въгленчета, от които имаше нужда, обикновено се намираха случайно — в горещината хората рядко палеха огън. Винаги имаше вечен огън, но той принадлежеше на Веста и да вземеш пламък от него за ежедневни нужди, изискваше определени ритуали и молитви. Цезар бе понтифекс максимус — върховен жрец — никога не би осквернил тази святост.
Но и сега намери огън. Първо изгори писмото на Сервилия с иронично изражение, след това загледа с безизразно лице как пламъците обгръщат свитъка от Калпурния. Накрая дойде ред на това от Аврелия, все още неотворено, но той не се поколеба. Каквото и да бе казала, каквото и да беше написала, вече нямаше значение. Заобиколен от танцуващи сажди, Цезар покри глава с подшитата си с пурпур тога и произнесе думите за пречистване.
Сто и трийсет километра лек път деляха Портус Ициус от Самаробрива: първия ден — по-набразден от коловози път през вековна дъбова гора, втория — сред обширни голи пространства с ниви или тучни пасища, на които се угояваха остригани галски овце и говеда. Требоний бе потеглил с Дванайсети легион доста по-рано от Цезар, който напускаше последен пристанището, Фабий остана със Седми и вече бе свалил укрепленията на лагера, достатъчно голям за осем легиона. Сега заграждаше по-малка площ, колкото само за един. След като се увери, че предният пост на армията е достатъчно добре укрепен, за да издържи вражеска атака, Цезар взе Десети и се насочи към Самаробрива.
Десети бе любимият му легион, обичаше да го командва лично. Това беше първият му легион в Отвъдна Галия. След стремглавото препускане от Рим през онзи март преди пет години (когато бе преодолял хиляда и двеста километра за осем дена и беше отворил пътя си с бой през един проход на високите Алпи) в Генава той завари точно Десети легион под командването на Помптин. Докато Пети (на чучулигите) и Седми пристигнат след дълъг поход под ръководството на Лабиен, Пълководеца и воините от Десети се опознаха. И типично за Цезар не в битка. Най-разпространената шега за Цезар сред легионерите бе, че за всяка военна акция той карал армията да изкопава по десет хиляди коли пръст и камъни. И случаят в Генава не правеше изключение. Там Десети легион (с помощта по-късно на Пети и Седми) натрупа насип, висок шестнайсет стъпки и дълъг трийсет и шест километра, за да спре набезите на хелветите в Провинцията. Битките, така се говореше сред войниците, били наградата на Цезар за цялото копане, трупане, сечене и бъхтене. И никой друг легион не беше извършвал тези дейности повече от Десети, и никой не бе водил толкова храбро и умно тези толкова редки сражения. Защото Цезар влизаше в бой само когато беше неизбежно.