— Принудиха го.
— Това означава ли, че ще се върнеш при народа си?
— Не мога.
— Защо?
— Мъжът ми ме прогони, сега никой няма да се ожени за мен.
— Да, заслужава си да му отмъстиш с някой и друг удар.
— Той ме напуска несправедливо! Не съм го заслужила!
Думнорикс бе успял да вдигне по-младата жена и стоеше до нея, подкрепяйки я през кръста.
— Изчезвай от дома ми! — изрева той на червенокосата.
— Не и преди да ми върнеш зестрата!
— Аз ти давам развод, имам право да я задържа!
— О, хайде, Думнориксе — намеси се любезно Цезар. — Ти си богат човек, нямаш нужда от нейната зестра. Жената казва, че не може да се върне при племето си; поне можеш да й осигуриш достоен живот. — Той се обърна към червенокосата: — Колко ти дължи?
— Двеста крави, два бика, петстотин овце, леглото и завивките ми, масата ми, креслото ми, бижутата ми, коня ми, слугите ми и хиляда златни монети — изреди тя.
— Върни й зестрата, Думнориксе. — Тонът на Цезар не търпеше възражения. — Аз ще я изведа от земите ти в Провинцията и ще я настаня някъде далеч от хедуите.
Думнорикс закърши ръце:
— Цезаре, не мога да ти създавам такива неприятности.
— Не са неприятности, уверявам те. Така и така ми е на път.
Така и стана. Когато напускаше земите на хедуите, Цезар бе придружен от двеста крави, два бика, петстотин овце, една кола с мебели и ракли, малка група роби и червенокосата, възседнала горд италийски жребец.
Независимо какво мислеха за този цирк, приближените на Цезар го запазиха за себе си, доволни, че Пълководеца не препуска в галоп в подскачаща двуколка, диктувайки на двама от тях едновременно. Вместо това той яздеше спокойно до новата си спътница и разговаря с нея през целия път от Матискон до Араузион, където й помогна да закупи достатъчно земя за изхранването на двеста крави, два бика и петстотин овце и я настани заедно с прислугата й в една просторна къща близо до имението.
— Само че сега нямам съпруг, нямам защитник! — оплака се тя.
— Глупости! — засмя се той. — Това е Провинцията; тя принадлежи на Рим. Мислиш ли, че в цялата област на Араузион има човек, който да не знае кой те е настанил тук? Аз съм управител. Никой няма да те докосне. Напротив, всички ще се надпреварват да ти помагат. Ще се избият да ти предлагат услугите си.
— Аз принадлежа на теб.
— Точно така ще си помислят.
По време на пътуването тя не бе престанала да се муси, но сега се усмихна широко, показвайки прекрасните си зъби.
— А ти как мислиш? — попита.
— Мисля, че мога да използвам косата ти вместо тога.
— Ще я среша.
— Не. — Той възседна походния си неподкован кон. — Измий я. Затова съм се погрижил в къщата ти да има хубава баня. Научи се да я използваш всеки ден. Ще дойда да те видя напролет, Рианон.
Тя се намръщи:
— Рианон ли? Това не е името ми, Цезаре. Много добре знаеш как се казвам.
— Има прекалено много „кс“-та, за да доставя удоволствие за ушите, Рианон.
— Това означава…
— Онеправдана жена. Точно така.
Той пришпори коня си и препусна надалеч, но напролет се върна точно както беше обещал.
Така и не се разбра какво мислеше Думнорикс, когато прокудената му съпруга се върна в земите на хедуите с войската на Цезар, но със сигурност го заболя. Особено след като сред хедуите започнаха да се разпространяват подигравателни слухове за него — прокудената съпруга забременя доста скоро и на следващата зима дари Цезар със син в къщата си в Араузион. Това обаче не й попречи да се присъедини към войската му през следващата пролет и лятото. Когато той установеше главния си щаб, тя се нанасяше там и го чакаше. Така Цезар я виждаше достатъчно рядко, за да не му омръзне, а тя помнеше думите му и винаги поддържаше себе си и детето чисти.
Той вдигна детето от леглото и го целуна, задържа малкото му, подобно на цвете лице срещу своето, прорязано от бръчки и белези, след това вдигна ръчичката му и я целуна.
— Позна ме въпреки брадата.
— Мисля, че ще те познае дори да смениш цвета на кожата си.
— Дъщеря ми и обичната ми майка са мъртви.
— Да. Требоний ми каза.
— Няма да го обсъждаме.
— Требоний каза, че ще останеш през зимата тук.
— Искаш ли да се върнеш в Провинцията? Мога да изпратя някого да те придружи.
— Не.
— Ще построим къща, преди да падне снегът.