— Чудесно.
Те продължиха да разговарят тихо, Цезар закрачи напред-назад с детето в ръце, галейки червено-русите му къдрици, нежната кожа, дългите мигли, розовите му бузи.
— Той заспа, Цезаре.
— Значи трябва да го оставя в леглото.
Цезар погледа за известно време сина си в креватчето, завит с меко пурпурно одеяло, положил глава върху пурпурната възглавница, след това хвана Рианон за ръка и я изведе от стаята.
— Късно е, но съм поръчала вечеря, ако си гладен.
Той повдигна един кичур от косата й.
— Винаги огладнявам, щом те видя.
— Първо вечерята. Ти не обръщаш достатъчно внимание на храната, така че сега ще се постарая да те натъпча с колкото се може повече вкусни неща. Печено еленско и свинско с препечена кожичка. Хрупкав хляб, още топъл от пещта, и шест различни вида зеленчуци от градината ми.
Тя бе прекрасна домакиня, много по-различна от римлянките. Въпреки благородната си кръв не се срамуваше да се грижи сама за зеленчуците си или сама да си оправя леглото, което пътуваше навсякъде с нея, както и масата и креслото й. Стаята бе затоплена от няколко мангала, наредени по ъглите, по стените висяха мечешки и вълчи кожи, за да спрат студа, проникващ през пролуките между дъските. Навън вятърът свиреше, макар че същинската зима още не беше настъпила. Ядоха седнали един до друг на една кушетка, сближени по-скоро от приятелски чувства, отколкото от плътски копнеж, след това тя взе лирата си и засвири.
Може би, помисли си той, това бе една от причините, поради които още я обичаше. Толкова хубаво свиреха тези дългокоси гали, пръстите им танцуваха по струните, мелодията беше едновременно буйна и нежна, страстна и прочувствена. И, о, как само пееха! Тя запя някаква нежна и жална песен. Италианската музика бе по-мелодична, но там нямаше толкова импровизация; гръцката беше ритмична, отмерена с математическа точност, но й липсваше чувство. В тази песен думите нямаха значение. И Цезар, който обичаше музиката повече от литературата и изобразителното изкуство, заслуша в екстаз.
След това като продължение на музиката те се любиха. Той бе като вятъра, пътник през океана от звезди… намерил покой в песента на тялото й.
Отначало изглеждаше, че назряващите размирици в Галия ще бъдат причинени от келтите. Цезар живееше вече месец в уютната си каменна къща, когато се понесоха слухове, че старейшините на карнутите, подтикнати от друидите, убили царя си Тазгеций. При други обстоятелства тази новина не би била повод за тревога, но в тогавашната ситуация бе доста притеснителна — Тазгеций беше издигнат като цар благодарение на влиянието на Цезар. Карнутите заемаха особено значимо положение и не само заради броя и богатствата си, а и защото центърът на друидската мрежа, оплела Галия, се намираше именно в техните земи, в Карнутум, пъпа на друидските владения. Не беше нито крепост, нито град, а представляваше разпръснати дъбови, калинови и лескови горички, в които бяха разположени малки друидски поселения.
Съпротивата на друидите срещу Рим не преставаше. Рим олицетворяваше един нов, различен, привлекателен ред, противопоставящ се и заплашващ с унищожение друидското общество. И не заради походите на Цезар. Тази тенденция отдавна беше утвърдена, галските племена на юг бяха подложени вече двеста години на романизация. Гръцкото присъствие в Провинцията се чувстваше отдавна, но те се бяха ограничавали само в района на Масилия и предпочитаха да не обръщат внимание на варварите. Римляните обаче се стремяха да наложат начина си на живот навсякъде, където минеха, и имаха навика да удостояват с прехваленото си римско гражданство всички, които ги подкрепяха и им служеха добре. Провеждаха бързи военни кампании за премахване на някои нежелани обичаи като взимането на глави като трофеи (любимо забавление на салувиите, населяващи земите между Масилия и Лигурия) и винаги се връщаха да довършат започнатото, ако първата война не е довела до желания резултат. Гърците бяха донесли виното и маслините, а римляните превръщаха местното население в римски мислители — хора, които вече не почитаха друидите и изпращаха синовете си да учат не в Карнутум, а в Рим.
Затова идването на Цезар бе кулминация, а не начало на този процес. Тъй като той беше понтифекс максимус, тоест главен римски жрец, върховният друид бе помолил за аудиенция по време на пребиваването му по земите на карнутите през първата година, след като Рианон започна да го придружава в походите му.
— Ако говориш арвернски, можем да отпратим преводача — бе започнал Цезар.