— Ние имаме различни степени на брак, Цезаре — заяви надуто. — Това ни позволява известна свобода по отношение броя на жените, които може да има един мъж. Ние галите сме войнствен народ. Много мъже загиват в бой. Вследствие на това в племената жените са повече от мъжете. Законите и обичаите ни са създадени за нас, не за римляните.
— Несъмнено.
Катбад си пое шумно въздух:
— Жените имат своето място. Също като мъжете и те имат души и преминават от нашия свят в отвъдния. Имат си жрици.
— Не друиди.
— Не, не друиди.
— Във всяко различие има прилика — усмихна се Цезар. — Ние избираме жреците си, това е прилика. Не разрешаваме на жените си да заемат свещенически служби, важни за мъжете — още една прилика. Разликите са в задълженията на мъжете: военна служба, обществени длъжности, плащане на данъци. — Усмивката му се стопи. — Катбад, Рим няма нищо против боговете и вярванията на другите народи. Ти и санът ти не сте застрашени от Рим. Освен в едно отношение. Човешките жертвоприношения трябва да спрат. Хора се избиват взаимно навсякъде и във всеки народ. Но никой народ в земите около Нашето море не убива хора, за да угоди на боговете си. Боговете не желаят човешки жертвоприношения и жреците, които вярват, че го искат, се заблуждават.
— Хората, които принасяме в жертва, са или военнопленници, или роби, доставени точно с тази цел! — възрази Катбад.
— Въпреки това то трябва да спре.
— Ти лъжеш, Цезаре! Ти и Рим заплашвате да унищожите галския начин на живот! Искате да пречупите душите на народа ни!
— Без човешки жертвоприношения — повтори Цезар. Така още няколко часа двамата мъже се опознаваха взаимно. След края на срещата обаче Катбад беше твърде разтревожен. Ако Рим продължаваше да влияе върху живота в Галия на дългокосите, всичко щеше да се промени. Друидизмът щеше да замре и да изчезне. Затова римляните трябваше да бъдат прогонени.
След тази среща Цезар встъпи в преговори за издигане на Тазгеций на трона на карнутите, който в момента бе празен. При белгите такива решения се взимаха в битка, но при келтите (включително карнутите) старейшините се събираха на съвет под зоркото наблюдение (и влияние) на друидите. Тазгеций спечели със съвсем малко мнозинство, и то благодарение на безупречното си родословие. Цезар се беше спрял на него, защото в детството си Тазгеций бе прекарал четири години в Рим като заложник и съзнаваше опасностите от замесването на народа му във война.
Сега всичко това се беше провалило. Тазгеций бе мъртъв и Катбад, върховният друид, ръководеше съветите на старейшините.
— Е — обърна се Цезар към легата си Луций Мунаций Планк, — ще се опитаме да предотвратим размириците. Карнутите имат доста сложни политически отношения, тъй че не е задължително убийството на Тазгеций да предвещава война. Може да са го убили заради някакви вътрешноплеменни интриги. Вземи Дванайсети и иди в столицата им Ценабум. Устрой зимния си лагер на най-близкото парче суха земя пред стените им и наблюдавай. За щастие там горите не са много и няма да могат да те изненадат. И бъди готов да се справиш с размириците, Планк.
Планк също бе от клиентите на Цезар и както Требоний и Хирций разчиташе много на подкрепата му, за да напредва в кариерата.
— Ами друидите? — попита.
— Остави тях и Карнутум необезпокоени, Планк. Не искам във войната да се намесват и религиозни проблеми, това ожесточава съпротивата. Аз лично ненавиждам друидите, но предпочитам да не ги закачам, доколкото е възможно.
И така, Планк замина с Дванайсети легион, а Цезар остана с Десети в Самаробрива. За момент го поблазни идеята да повика Марк Крас с Единайсети, който беше наблизо, но се отказа. Все още предчувствието му говореше, че назряващите размирици ще дойдат от белгите, не от келтите.
И не се излъга. На света се бе появил страшен и способен противник. Казваше се Амбиорикс и беше един от двамата управници на ебуроните, същото племе, на чиято територия бе разквартируван съставеният от новобранци Тринайсети легион, в крепостта Атватука под „напълно равноправното“ командване на Сабин и Кота.
Галия на дългокосите не бе единна, особено когато станеше дума за съюз между полугерманските, полукелтските белги от севера и южните племена с чист келтски произход. Липсата на съгласие работеше в полза на Цезар и той пак щеше да се възползва от нея през настъпващата година на кървави сражения. Защото Амбиорикс не търсеше съюзници сред келтите, обърна се единствено към белгите. И така се наложи Цезар да се сражава с множество разпокъсани племена вместо с една единна войска.