— Не вярвам и на една думичка от това!
— По-добре повярвай, Кота. В името на боговете, Марк Крас и Квинт Цицерон са мъртви, хората им са избити!
— Ако Цезар беше променил решението си и бе заминал за Италийска Галия, Сабине, щеше да ни уведоми — продължи да упорства другият.
— Може да го е направил. Може би посланието му не е стигнало до нас.
— Повярвай ми, Сабине, Цезар е още в Самаробрива! Излъгали са те, за да ни принудят да се оттеглим. Не слушай Амбиорикс! Той се опитва да ни измами.
— Трябва да се изтеглим, преди да се е върнал! Веднага!
Единственият друг присъстващ на този разговор бе старшият центурион на Тринайсети легион, известен като Горгон, тъй като погледът му смразяваше войниците. Беше побелял ветеран още от походите на Помпей срещу Серторий в Испания и бе получил командването на Тринайсети легион заради способностите си да обучава млади войници и строгостта си.
Кота се обърна за подкрепа към него:
— Горгоне, какво мислиш ти?
Той поклати главата си, увенчана с внушителен шлем с голям напречен гребен:
— Луций Кота е прав, Квинте Сабине. Амбиорикс лъже. Иска да се уплашим и да побегнем. В лагера не може нищо да ни направи, но напуснем ли го, ставаме уязвими. Ако останем тук през зимата, нищо няма да ни се случи. Ако побегнем, сме мъртви. Нашите момчета са добри, но са още неопитни. Трябва им голяма битка с много подкрепления, за да се обиграят. Ако обаче се наложи да се бият без подкрепата на легион от опитни воини, ще претърпят поражение. Не искам да ставам свидетел на такова нещо, Квинте Сабине, защото те са добри момчета.
— Заповядвам отстъпление! Веднага! — изкрещя Сабин. И нищо не можеше да го разубеди. След час убеждаване и спорове той все още настояваше за отстъпление. Кота и Горгон също не отстъпваха. След още един час те все още настояваха Тринайсети легион да остане в зимния лагер.
Сабин напусна демонстративно и Кота и Горгон останаха вцепенени от ужас.
— Ама че глупак! — изкрещя Кота, без да се интересува, че обижда легат в присъствието на центурион. — Ако не го разубедим, ще причини гибелта на всички ни.
— Проблемът е — отбеляза замислено Горгон, — че той спечели една битка съвсем сам и сега си въобразява, че знае учебника по военно дело по-добре от самия Рутилий Руф, който го е написал. Венелите обаче не са белги, а Виридовикс бе типичен тъпоумен гал. Амбиорикс нито е типичен гал, нито е глупав. Той е много опасен противник.
Кота въздъхна:
— Значи, трябва да продължим да го убеждаваме, Горгоне.
И продължиха. Настъпи нощ и двамата все още убеждаваха Сабин, а той все повече се гневеше и държеше на своето.
— О, стига толкова! — изкрещя накрая Горгон. — В името на Марс, опитай се да помислиш разумно, Квинте Сабине! Ако напуснем лагера, всички сме обречени! Ако ти си готов да умреш, аз не съм! Цезар е все още в Самаробрива и боговете да са ти на помощ, ако узнае какво се разиграва тук през последните дванайсет часа!
Човек, който не може да понесе присъствието на цар Комий на военния съвет на Цезар, в никакъв случай не би понесъл такъв език от един прост центурион, пък бил той и старши на целия легион. С почервеняло лице Сабин се хвърли върху му с вдигната ръка и му зашлеви плесница. От това на Кота му дойде до гуша, той пристъпи между двамата и повали Сабин на земята, след това скочи отгоре му и започна да го налага безмилостно с юмруци.
Горгон с мъка ги разтърва:
— Моля ви, моля ви! Да не мислите, че войниците са глухи, неми и слепи? Те знаят какво става тук! Решавайте каквото искате! Ала тези свади няма да помогнат с нищо!
С налети със сълзи очи Кота погледна проснатия на земята Сабин:
— Добре, Сабине, печелиш. Сам Цезар не може да излезе наглава с теб, щом си наумиш нещо.
За подготовката на оттеглянето бяха нужни два дни. Войниците, всичките млади и неопитни, не можеха да бъдат убедени от центурионите си да не претъпкват багажа си с ценности и сувенири и да натоварят личното си имущество и излишното си въоръжение в колите на обоза. Малките им съкровища не струваха и пукната сестерция, но бяха ценни за седемнайсетгодишните юноши, нетърпеливи да съберат свидетелства за едва започналата си военна кариера.
Когато най-после започна, походът бе мъчително бавен; суграшицата и студеният вятър допълнително ги затрудняваха. Пътищата бяха разкаляни и заледени и колите все хлътваха в коловозите без надежда да бъдат измъкнати. Въпреки това към края на деня възвишенията около Атватука вече се губеха в далечните мъгли. Сабин започна да злорадства над Кота, който вървеше здраво стиснал зъби.