Може би обсъждането на племенника на Цезар бе оставило лош вкус в устата на Катон и той отказа. Дори Марция не успя да го убеди да опита десерта.
Скоро след това двете жени се оттеглиха. Удоволствието на Катон от посещението в този епикурейски дом моментално се изпари; започна да му се повдига и накрая се наложи да изтича в тоалетната, за да повърне. Как можеха тези хора да живеят толкова разгулно? Защо дори тоалетната на Филип бе обзаведена така разточително! Макар че, трябваше да признае, бе доста приятно да имаш чешмичка, на която да изплакнеш устата и да измиеш ръцете си.
На връщане под колонадата към трапезарията той мина покрай една отворена врата.
— Марк Катоне!
Той спря, надникна вътре и я видя.
— Влез за малко.
Това бе абсолютно забранено по всички морални правила на Рим. Ала Катон влезе.
— Просто исках да ти кажа колко голяма наслада ми достави компанията ти — сподели Марция, гледайки го не в очите, а в устните.
„О, неустоима страст! О, нетърпима съблазън! Гледай ме в очите, Марция, или ще те целуна! Не ми причинявай това!“
В следващия момент (как, сам той не разбра) тя бе в прегръдките му и целувката се превърна в реалност; по-реална от всяка друга целувка в живота му — което показваше на какво доброволно въздържание се е подложил. Защото Катон бе целувал само две жени в живота си: Емилия Лепида и Атилия, последната много рядко и никога с искрена страст. Сега той откри нежни устни, които сякаш се сляха с неговите, тя се притисна към него, изстена от удоволствие, преплете език с неговия, вдигна ръката му към гърдите си.
Останал без дъх, Катон се изтръгна от прегръдките й и избяга.
Върна се у дома си толкова объркан, че едва успя да си спомни коя от стотината врати на тясната уличка на Палатина беше неговата, празният му стомах стържеше. Целувката така го беше обсебила, че той бе неспособен да мисли за друго, освен за прекрасното чувство, което бе изпитал.
Атенодор Кордилион и Статил го чакаха в атриума, любопитни да узнаят как е минала вечерята у Филип, какво е било менюто, компанията, за какво са си говорили.
— Махайте се! — изкрещя той и се втурна към кабинета си.
И там обикаля цяла нощ, без да сложи в устата си и капка вино. Не искаше да желае. Не искаше да обича. Любовта бе клопка, мъчение, бедствие, безкраен ужас. Толкова години бе обичал Емилия Лепида, а какво беше станало? Тя предпочете онзи дебел глупак Метел Сципион. Ала Емилия Лепида и онази юношеска любов бяха нищо. Нищо, в сравнение с любовта към брат му Цепион, който беше умрял сам в очакване на Катон, сам без приятелска ръка, която да го утеши. Какво мъчение бе да продължава да живее без Цепион… каква жестока душевна загуба… колко сълзи… каква пустота, която никога нямаше да го напусне. И всяка внезапна любов от какъвто и да било характер бе предателство на разума, на самоконтрола, на способността да убива слабостите в себе си. И му носеше мъка, която беше твърде стар да изтърпи, защото бе вече на трийсет и седем, а не на двайсет.
И въпреки това, когато слънцето се вдигна достатъчно високо в небето, той облече чиста тога и се върна в дома на Луций Марций Филип, за да поиска ръката на дъщеря му. Надяваше се Филип да откаже.
Но той склони.
— Така ще стъпя с по един крак във всеки лагер — заяви безсрамно, докато подхващаше Катон под ръка. — Женен за племенничката на Цезар и настойник на праплеменника му и в същото време тъст на Катон. Какво идеално подреждане на нещата! Идеално!
Сватбата също бе идеална, макар че нещо постоянно терзаеше Катон. Той не го заслужаваше; не можеше да постъпва правилно, приемайки нещо толкова интимно. През първата брачна нощ се увери, че дъщерята на Филип е девствена, но откъде идваше тази сила, тази страст, тези умения? Защото Катон не знаеше нищо за живота на жените, нямаше никаква представа колко и как научават малките момиченца от разговори, от еротични фрески, от различни Приапови предмети, разпръснати из домовете им, от подслушване и скрити погледи през открехнати врати, от по-големи братя. Също така не съзнаваше, че е безсилен срещу хитрините й, че чувствата му към нея го управляват напълно. Марция бе съпруга, взета направо от ръцете на Венера, ала Катон идваше направо от ноктите на Плутон.
Затова, когато две години след сватбата им старият Хортензий дойде да го моли да му даде за жена дъщеря си или някоя от племенничките си, той не остана потресен от последната безумна молба на стареца да му разреши да вземе собствената му съпруга. Изведнъж Катон видя единствения начин да се освободи от мъчението си, единствения начин да си докаже, че управлява сам живота си. Той щеше да даде Марция на Квинт Хортензий, отвратителен стар развратник, който щеше да оскверни плътта й; който щеше да пърди и да се лигави до нея безпаметно упоен от възбуждащи вещества и скъпи вина; който щеше да я кара да придаде на отпуснатото му парче месо някаква твърдост; чието беззъбо лице, плешиво теме и рахитично тяло щяха да я отвращават — неговата Марция, която не можеше да понесе да гледа натъжена или нещастна. Как можеше да я осъди толкова жестоко? И въпреки това той трябваше да го стори, иначе щеше да полудее.