— Умирам — прошепна жално той.
— Смъртта очаква всички ни — успокои го майсторът на тактичността.
— Страх ме е от нея!
— Защо? — попита безразлично Катон.
— Какво ще стане, ако гърците са прави, ако ме чакат вечни мъки?
— Съдбата на Сизиф и Иксион ли имаш предвид?
Беззъбите венци се показаха; Хортензий не беше загубил съвсем чувството си за хумор.
— Не съм особено добър в търкалянето на камъни по стръмни склонове.
— Сизиф и Иксион обидиха боговете, Хортензий. Ти обиждаше само хора. За това престъпление не заслужаваш да гниеш на дъното на Тартар.
— Нали? Не мислиш ли, че боговете биха искали да се отнасяме с хората, както се отнасяме с тях?
— Хората не са богове, затова отговорът ми е не.
— Колесницата на душата на всеки от нас се тегли от един черен и един бял кон — рече успокоително Брут.
Хортензий се подсмихна:
— Точно това е проблемът, Бруте. Моите и двата бяха черни. — Той се обърна към Катон. — Исках да те видя, за да ти благодаря.
— Да благодариш на мен? Защо?
— За Марция. Тя ми даде повече радост, отколкото заслужава един стар грешник. Най-грижовната жена, която съм виждал… — Хортензий се извъртя. — Бях женен за Лутация, сестрата на Катул, както знаеш. Знаеш ли наистина? Тя е майка на децата ми… Беше много силна, решителна жена. Но студена. Моите риби… Тя мразеше прекрасните ми риби… Никога не успях да я накарам да изпита удоволствие да ги гледа как плуват във водата с такова спокойствие, с такава грация… Ала Марция също като мен обичаше да гледа рибите ми. Предполагам, че още обича. Вчера тя ми донесе Парис, любимата ми риба, в кристален аквариум…
Катон обаче не искаше да слуша повече. Той се наведе, за да целуне тези ужасни, вонящи устни, защото така трябваше.
— Трябва да вървя, Квинте Хортензий. Не се бой от смъртта. Тя е едно избавление. Тя е за предпочитане пред живота. Тя е блаженство, в това съм сигурен, макар че начинът, по който идва, може да е мъчителен. Ние правим онова, което се изисква от нас, и сетне се оттегляме в мир. Ала погрижи се синът ти да остане при теб, за да държи ръката ти. Никой не бива да издъхва самотен.
— Бих предпочел ти да държиш ръката ми. Ти си най-великият римлянин.
— Тогава ще дойда да държа ръката ти, щом настъпи часът.
Популярността на Курион във форума нарастваше толкова бързо, колкото сенатът губеше своята. Той продължи да държи на ветото си особено след като прочете писмото на Цезар до сената, в което той изказваше готовност да се откаже от империума, провинциите и войските си, ако Помпей Велики стори същото. На Помпей не му оставаше друго, освен да заяви, че исканията на Цезар са недопустими, че той нямало да се унижи толкова, че да се подчини на човек, който не зачитал сената и народа на Рим.
Това изявление позволи на Курион да намекне, че именно Помпей имал претенции към властта, а Цезар бил готов да се подчини. А не означаваше ли това, че Цезар е един верен слуга на държавата? И какви бяха тези приказки за претенции към властта? Какви претенции?
— Цезар възнамерява да свали републиката и да се провъзгласи за цар на Рим! — възкликна Катон, на когото му беше дошло до гуша да мълчи. — Той ще използва войската си, за да нахлуе в Рим!
— Глупости! — възрази презрително Курион. — Помпей е този, от когото трябва да се страхуваме, не Цезар. Цезар е готов да се откаже от империума си, Помпей не е. В такъв случай кой смята да тръгне с войската си към Рим? Помпей, разбира се!
И така продължаваше на всяко заседание на сената. Март мина, април дойде и се изтърколи, а Курион продължаваше да държи на ветото си, без да се поддава на каквито и да било заплахи със съд и смъртно наказание. Където и да отидеше, народът го приветстваше, затова никой не смееше да го арестува, камо ли да го съди за измяна. Той се превърна в герой. Помпей, от друга страна, започваше да изглежда все по-голям злосторник в очите на простолюдието, а добрите люде все повече създаваха репутация на завистливи фанатици. Цезар пък се превръщаше в жертва на добрите люде в заговора им да обявят Помпей за диктатор.
Бесен заради тази промяна на общественото мнение, Катон пишеше на Бибул в Сирия почти всеки ден с молби за съвет. Получи отговор едва в последния ден на април:
„Катоне, скъпи ми тъсте и още по-скъпи ми приятелю, ще се опитам да насоча мисълта си към намиране на разрешение на твоя проблем, ала събитията тук ме държат в постоянно напрежение. Сълзите не престават да се леят от очите ми, мислите ми не престават да се връщат към загубата на двамата ми сина. Те са мъртви, Катоне, убиха ги в Александрия.