Брут потропа на вратата на Бибуловия дом и бе приет от слугата, мъж, чиято надменност надминаваше тази на господаря му. Когато Брут помоли да види господарката Порция, прислужникът сведе дългия си нос и посочи мълчаливо към перистила. Сетне се отдалечи, сякаш не искаше да има нищо общо с тази ситуация.
Брут не бе виждал Порция от деня на сватбата й преди две години, което не беше нещо необичайно — при многото му посещения у Бибул стопанката не се появяваше. Браковете с две Домиции, и двете съблазнени от Цезар, за да отмъсти на съпруга им, бяха отучили Бибул да кани жена си в присъствието на гости — мъже. Дори този гост да е първият братовчед на съпругата му и репутацията му да е безупречна като тази на Брут.
На път за перистила той чу силния й, пронизителен смях и доста по-пискливия, по-безгрижен смях на дете. Те тичаха из градината, Порция беше с превръзка на очите. Десетгодишният й заварен син лудуваше около нея, дърпаше дрехата й, сетне застиваше напълно неподвижно и безшумно, докато тя размахваше ръце само на педя от него. Изведнъж избухваше в смях и се втурваше да бяга и тя тръгваше слепешката да го гони. Момчето обаче, забеляза Брут, бе изключително предпазливо — не минаваше близо до басейна, където тя можеше да падне.
Сърцето на Брут се сви. Защо не беше дарен с такава сестра? С която да си играе, да се забавлява, да се смее? Или с такава майка? Той познаваше някои мъже с такива майки, които все още се заиграваха с тях. Колко щастлив бе малкият Луций Бибул с мащеха като Порция.
— Има ли някой? — провикна се той от колонадата.
И двамата спряха и се обърнаха. Порция свали превръзката от очите си и изцвили от радост. Следвана от Луций, тя се втурна към Брут и го прегърна, вдигайки го на една педя от пода.
— Бруте, Бруте! — възкликна, докато го оставяше отново на земята. — Луций, това е братовчед ми Брут. Познаваш ли го?
— Да — отвърна Луций, очевидно не толкова въодушевен от госта.
— Здравей, Луций — усмихна се чаровно Брут, показвайки хубавите си бели зъби, придаващи на лицето му малко по-малко отблъскващ вид. — Съжалявам, че ти прекъсвам играта, но трябва да поговоря с Порция насаме.
Луций, който бе същото дребно човече като баща си, вдигна рамене и се отдалечи.
— Не е ли прекрасен? — попита Порция, докато водеше братовчед си към покоите си. — Не е ли прекрасен? — повтори, сетне посочи гордо всекидневната си. — Сега разполагам с толкова много пространство, Бруте!
— Казват, че всяко живо същество мрази празното пространство. Порция, и това е съвсем вярно, както виждам. Ти си успяла да запълниш всяко кътче.
— О, знам, знам! Бибул все ми повтаря да се въздържам, но такава ми е природата, предполагам.
Тя седна на един стол, той — на друг. Поне, забеляза той, Бибул имаше достатъчно прислуга, за да се грижи нещата на жена му да не събират прах, а столовете й да са винаги свободни.
Все още имаше ужасен вкус за облеклото — носеше друга „брезентова палатка с цвят на бебешко аки“, която подчертаваше широките й рамене и й придаваше вид на амазонка. Огненочервената й коса обаче бе значително по-дълга и по-красива от преди, а големите й сиви очи продължаваха да горят с предишния си блясък.
— Колко се радвам да те видя — усмихна се тя.
— И аз, Порция.
— Защо не се обади по-рано? Бибул отсъства почти година вече.
— Не е прието да се ходи на посещение при нечия жена в отсъствието на съпруга й.
Тя се намръщи:
— Това е смешно!
— Първите му две жени му изневеряваха.
— Аз нямам нищо общо с тях, Бруте. Ако не беше Луций, щях да съм ужасно самотна.
— Да, но имаш Луций.
— Изгоних учителя му, какъв глупак! Заех се сама с обучението му и той доста добре напредва. Не можеш да набиеш знанията на едно дете с пръчка; трябва да събудиш интереса му.
— Виждам, че те обича.
— И аз го обичам.
Брут не забравяше причината за посещението си, но искаше да научи нещо повече за Порция, след като се е омъжила, а знаеше, че в момента, в който й съобщи тъжната вест, това ще е невъзможно. Затова реши да продължи разговора в същия дух:
— Как е брачният живот?
— Много добре.
— Какво най-много харесваш?