— Няма да се задържа дълго — рече сковано Хортензий. — Тази сутрин получих удар. Лявата ми страна е парализирана. Още съм в състояние да говоря, макар и трудно. Каква съдба, а? Няма да се задържа дълго. Скоро ще последва втори удар.
Катон отметна одеялата и хвана немощната дясна ръка на стареца; той се вкопчи отчаяно в неговата.
— Оставил съм ти нещо в завещанието си, Катоне.
— Знаеш, че не бих приел нищо.
— Не са пари, хи, хи — подсмихна се умиращият. — Знам, че няма да приемеш пари. Ала това няма да откажеш.
След тези думи той затвори очи и сякаш задряма.
Без да пуска ръката му, Катон се огледа, не със страх, а с желязна решителност. Да, Марция бе там с три други жени.
Хортензия познаваше добре — тя бе вдовицата на брат му Цепион и така и не се беше омъжила повторно. Дъщеря й от Цепион, младата Сервилия, бе тъкмо на възраст за женене, даде си внезапно сметка той… Къде се загубиха тези години? Толкова ли много време бе изминало от смъртта на Цепион? Не беше голяма красавица тази млада Сервилия. Това с името ли вървеше? Третата бе жената на младия Хортензий, Лутация, дъщеря на Катул и следователно първа братовчедка на мъжа си по две линии. Много горда. Много красива.
Марция се взираше в свещника в отсрещния ъгъл на стаята; нямаше опасност да спре погледа си върху него. На останалите три жени той не обърна внимание, но не можеше да отмине с равнодушие Марция. Той нямаше памет за лица, дори за тези на любимите му хора, и това бе най-тъжното в скръбта му по брат си. Той се взря удивено в Марция. Така ли беше изглеждала?
Катон заговори високо, рязко. Хортензий се стресна, отвори очи и тъжно се усмихна.
— Дами, Квинт Хортензий умира. Донесете столове и седнете така, че да ви вижда. Марция и младата Сервилия — тук, до мен. Хортензия и Лутация от другата страна. В последните си мигове човек трябва да вижда всички членове на семейството си.
Младият Квинт Хортензий, сега между жена си и сестра си, бе хванал парализираната лява ръка на баща си. Той имаше доста агресивен вид за син на един толкова миролюбив човек, но същото можеше да се каже и за много по-младия син на Цицерон. Синовете явно изобщо не приличаха на бащите си. Синът на Катон пък не беше нито агресивен, нито храбър, нито заинтересуван от политиката. Колко странно, че и двамата с Хортензий имаха дъщери, по-достойни да продължат по стъпките на бащите си. Хортензия се справяше блестящо с юридическите проблеми. Имаше ораторска дарба. Водеше живот на учена жена. А Порция можеше да заеме мястото на Катон на сенатската трибуна.
При тази подредба на семейството около смъртния одър на стареца Марция оставаше извън полезрението на Катон, макар че той усещаше присъствието й.
Седяха така с часове, почти без да забележат кога слугите са влезли и са запалили лампите; излизаха само за кратки посещения до тоалетната. Всички гледаха умиращия, чиито очи отново се бяха затворили със залеза на слънцето. Около полунощ втори удар освободи голямо количество кръв в жизненоважните части на мозъка и избави толкова бързо смъртника от мъките му, че никой не забеляза. Само спадането на температурата на ръката, която държеше, подсказа на Катон, че смъртта е настъпила. Той си пое дълбоко въздух и внимателно разтвори безжизнените пръсти. Изправи се.
— Квинт Хортензий е мъртъв — обяви, пресегна се, взе лявата ръка на мъртвеца от сина му и скръсти двете ръце на Хортензий на гърдите му. — Слагай монетата, Квинте.
— Толкова кротко умря! — възкликна удивено Хортензия.
— И защо не? — попита Катон и излезе от стаята, за да потърси усамотение в студената зимна градина.
Крачи достатъчно дълго из нея, за да свикне с безлунната, облачна нощ, решен да остане там, докато погребалните агенти се заемат с мъртвеца; сетне щеше да се измъкне през външната врата на улицата и никога повече да не се върне в тази къща. Не желаеше да си спомня повече за Квинт Хортензий Хортал. И за Марция.
Тя се появи толкова неочаквано пред него, че дъхът му секна. И нищо не я беше променило, нито годините, нито престарелият съпруг, нито самотата. Тя се приближи до него и взе лицето му между дланите си, усмихна му се.
— Изгнанието ми свърши — рече и приближи устни към неговите.
И той я пое, раздиран от разкаяние. Цялата страст и безкрайна чувственост, които бе предал и на дъщеря си, се освободиха, необуздани и силни както в отдавна забравените дни преди смъртта на Цепион. Лицето му бе мокро от сълзи и тя ги изсуши с езика си, той дръпна черната й дреха и тя неговата и двамата се отпуснаха на земята, без да усещат студа. Никога през двете години, през които бе женен за нея, не се беше любил така. Стената бе рухнала. Строгата дисциплина на безжалостните му етични правила не можеше да развали възторга му от това откритие и да попречи на духа му да се потопи в радост, която никога не беше подозирал, че може да съществува, там, с нея, вътре в нея, отново и отново, и отново.