На разсъмване те се разделиха, без да произнесат и една дума; не продумаха и когато той я отблъсна и излезе през портите на градината на оживената улица. А тя приведе дрехите си в някакъв що-годе приличен вид и се оттегли незабелязана в личните си покои в голямата къща. Болеше я, но в същото време ликуваше. Може би изгнанието й бе единственият начин Катон да се примири с онова, което чувстваше към нея. Усмихната, тя се оттегли в банята си.
Още същата сутрин Филип отиде у Катон и примигна удивено при вида на най-известния и безкомпромисен римски стоик — горящ от жизненост, ухилен до уши!
— Изобщо не ми предлагай от онази отвратителна пикня, която наричаш вино — предупреди гостът, след като се настани на едно кресло.
Катон седна зад очуканото си бюро и зачака.
— Аз съм изпълнител на завещанието на Квинт Хортензий — продължи надуто Филип.
— О, да, Квинт Хортензий спомена за някакъв подарък.
— Подарък? По-скоро бих го нарекъл дар от боговете!
Катон вдигна бледорижите си вежди; очите му заиграха.
— Умирам от любопитство, Луций Марций.
— Какво ти има тази сутрин, Катоне?
— Абсолютно нищо.
— Абсолютно всичко, бих казал аз. Много странно се държиш.
— Да, ала аз винаги съм се държал странно.
Филип си пое въздух:
— Хортензий ти завещава цялото съдържание на избата си.
— Колко мило от негова страна. Нищо чудно, че беше сигурен, че не мога да откажа.
— Това не е нищо за теб, Катоне, нали?
— Много грешиш, Луций Марций. То означава много за мен.
— Знаеш ли какво има в Квинт Хортензиевото мазе?
— Някои много добри вина, предполагам.
— О, да, има! Ала имаш ли представа колко амфори?
— Не. Откъде да знам?
— Десет хиляди амфори! — провикна се Филип. — Десет хиляди амфори с най-хубавите вина на света. И на кого ги оставя? На теб! Човекът с най-лош вкус в целия Рим!
— Разбирам какво имаш предвид и как се чувстваш, Филипе. — Катон се приведе напред и постави ръка на коляното на събеседника си, жест, толкова необичаен за него, че Филип едва не се отдръпна. — Знаеш ли какво, Филипе, ще сключа една сделка с теб.
— Сделка?
— Да, сделка. Аз в никой случай не мога да побера десет хиляди амфори с вино в дома си, а ако ги дам на съхранение в Тускулума, всичко ще бъде окрадено. Затова ще взема по-лошите петстотин амфори от мазето на Хортензий и ще оставя другите девет хиляди и петстотин на теб.
— Ти си луд, Катоне! Наеми склад или продай виното! Аз ще купя колкото мога да си позволя, така че няма да остана с празни ръце — Но ти не можеш да ми даде всичкото, просто не можеш.
— Не съм казал, че ти го давам даром. Казах, че ще ти предложа сделка. Една размяна.
— Какво, в името на боговете, мога да ти дам срещу такава ценност?
— Дъщеря си.
Филип зина от удивление:
— Какво?
— Ще разменя виното за дъщеря ти.
— Ама ти се разведе с нея!
— А сега ще се оженя повторно.
— Ти наистина си луд! Защо я искаш пак?
— Това е моя работа — отвърна Катон с изключително самодоволен вид и се протегна блажено. — Възнамерявам да се оженя за нея веднага щом Квинт Хортензий влезе в урната си.
Филип затвори уста, стисна зъби, преглътна тежко.
— Скъпи ми приятелю, не може! Траурният период е десет месеца! И то ако се съглася.
Радостта изчезна от очите на Катон и те придобиха обичайния си строг вид. Той стисна устни.
— След десет месеца — изрече рязко — светът може да е свършил. Или Цезар да е влязъл в Рим. Аз може да съм прогонен в някое селце край Евксинско море. Десет месеца са твърде ценно време. Затова аз ще се оженя за Марция веднага след погребението на Квинт Хортензий.
— Не можеш! Няма да позволя! Рим ще полудее!
— Рим е луд.
— Не, не давам!
Катон въздъхна, обърна се и се загледа замислено през прозореца на кабинета си.