Една от причините за интереса на Цезар към тези хора бе съдбата им след завършване на гладиаторската кариера. Той смяташе, че ако влязат отново в римското общество, тези хора напразно ще пропилеят придобитите ценни умения, като се хващат като телохранители. Той предпочиташе да ги привлече в легионите си, но не като обикновени войници. От добрите гладиатори, стига да не са получили твърде много удари по главата, ставаха отлични военни инструктори, а някои ставаха блестящи центуриони. Той също така се забавляваше да връща дезертьорите отново в легионите, но вече като командири.
Така се стигна до основаването на школата в Равена. В школата в Капуа, разбира се, не беше стъпвал, откакто управляваше Галия, защото един управител на провинция нямаше право да стъпва в Италия, особено когато командваше войска.
Имаше и друга причина Равена да вижда Цезар по-често от който и да било друг град в Илирикум или Италийска Галия. Намираше се близо до реката Рубикон, границата между Италийска Галия и Италия, и пътищата между нея и Рим, отдалечен на триста и двайсет километра, бяха превъзходни. Това означаваше, че куриерите, които постоянно сновяха между двата града, стигаха бързо, а и многото хора, пожелали да дойдат от Вечния град, за да видят Цезар лично (тъй като той не можеше да отиде при тях), пътуваха комфортно.
След смъртта на Клодий той следеше събитията в Рим с известна тревога; беше съвсем сигурен, че Помпей се стреми към диктаторството. По тази причина му бе писал с предложенията за женитба, макар че по-късно съжали за това — не приемаше много леко отказа. Помпей бе придобил такова влияние, че не смяташе за нужно да се подмазва на когото и да било, дори на Цезар. А той може би напоследък ставаше малко по-популярен от необходимото за доброто спокойствие на първия мъж в Рим. Въпреки това след издаването на закона, позволяващ му да се кандидатира за консулския пост ин абсенция, той се замисли дали преценката му за Помпей не е плод на изкривените сведения от втора ръка, които бе принуден да получава. О, какво не би дал, за да прекара един месец в Рим! Но беше невъзможно. Като управител на провинция с единайсет легиона под свое командване на него му бе абсолютно забранено да преминава Рубикон.
Щеше ли Помпей да успее и да бъде провъзгласен за диктатор? Рим и сенатът в лицето на хора като Катон и Бибул се противопоставяха ожесточено, ала от Равена, далеч от насилието, което разтърсваше Рим всеки ден, не беше трудно да се види кой стои зад тези безредици. Това беше Помпей. Той мечтаеше да стане диктатор и се опитваше да принуди сената да го обяви за такъв.
Когато дойде вестта за избирането на Помпей за консул без колега, Цезар избухна в смях. Толкова хитро, колкото и незаконно! Добрите люде бяха вързали ръцете на Помпей, макар че поставяха властта в тях. И той бе достатъчно наивен, за да се хване. Просто един неконституционен пост с неограничена власт! И той дори не си даваше сметка, че като го приема, показва на цял Рим (и на Цезар), че не е достатъчно решителен, за да се бори, докато не получи напълно конституционните права на диктатор.
„Ти винаги ще си останеш селско момче, Помпей Велики! Никога няма да навлезеш във всички градски хитрини. Те те изиграха, а ти дори не забелязваш. Седиш си на Марсово поле и се мислиш за победител. Ала не си. Те ти поставиха клопка и ти се хвана. Как само щеше да ти се присмива Сула!“
Главната крепост на сеноните беше Агединкум на брега на река Икауна и там Цезар разквартирува шест от легионите си за зимата — все още не беше убеден в лоялността на това могъщо племе, особено след екзекуцията на Акон.
Гай Требоний живееше в самия Агединкум и командваше войската, докато Пълководеца бе в Италийска Галия. Това обаче не означаваше, че му беше разрешено да води война, факт, известен на всички галски племена. И те точно на това разчитаха.
През януари Требоний бе зает с най-трудната задача за един командир — да осигури достатъчно зърно и други продукти за изхранването на трийсет и шестте си хиляди войници. Реколтата тази година беше толкова добра, че ако имаше по-малко легиони, Требоний нямаше да търси жито извън земите около крепостта. Сега обаче трябваше да се обърне и към други източници.
По принцип закупуването на зърно бе задължение на един цивилен римлянин, конника Гай Фуфий Цита. Той отдавна пребиваваше в Галия, говореше местните езици и имаше добри отношения с племената в централните райони. Обикаляше с цяла каруца пари и силно въоръжена охрана от три кохорти и проверяваше дали галските големци са склонни да продадат поне част от реколтата си. Караше и високи фургони, теглени от по десет вола, впрегнати два по два. Щом някое от возилата се напълнеше с жито, то се отделяше от кервана и се връщаше в Агединкум, където го разтоварваха и отново го изпращаха на Фуфий Цита.