— Предлагам Публий Вациний! Предлагам Гай Требоний! Предлагам Гай Фабий! Предлагам Квинт Цицерон! Предлагам Луций Цезар! Предлагам Тит Лабиен! — закрещя Антоний.
Гай Марцел Големия сложи край на заседанието.
— От теб ще стане страшен демагог, когато те изберат за народен трибун — похвали Курион Антоний, докато се връщаха към Палатина. — Ала не предизвиквай толкова Гай Марцел. Той е не по-малко раздразнителен от останалите членове на кликата му.
— Мръсници! Лишиха Цезар от два легиона.
— И то много хитро. Ще му пиша веднага.
До началото на квинктил цял Рим знаеше, че Цезар бе прекосил Алпите в Италийска Галия заедно с Тит Лабиен и три легиона. Два щяха да отидат в Сирия, Помпеевият Шести и неговият Петнайсети, легион без никакъв боен опит, защото се състоеше единствено от новобранци, преминали само определен период интензивно обучение при Гай Требоний. Третият легион щеше да остане с Цезар в Италийска Галия: Тринайсети, съставен от ветерани, много горди от фаталния си номер, който не им се отразяваше ни най-малко на бойното поле. Това бяха лични клиенти на Цезар, мъже с латински граждански права от отвъдната страна на Падус, и бяха готови да дадат живота си за Пълководеца.
Дали заради бързите действия на Цезар римското общество беше обзето от страх: до един момент в Италийска Галия нямаше никакви войски, а изведнъж се появиха три легиона. В Рим настана паника. Хората започнаха да се питат дали сенатът не е отговорен за предизвикването на човека, смятан за най-добрия пълководец след Гай Марий (или дори най-добър изобщо). Ето го Цезар, без никаква бариера между него и Италия; само той срещу Рим. А той бе загадъчна личност. Никой не знаеше какво минава през ума му. Толкова дълго беше отсъствал! Марк Порции Катон крещеше из форума, че Цезар възнамерявал да започне гражданска война, че щял да нахлуе в Рим, че никога нямало да се раздели с някой от легионите си, че щял да унищожи републиката. Той успя да привлече вниманието. Страхът в обществото се засили, макар че бе предизвикан единствено от придвижването на управителя (съвсем очаквано) от една своя провинция към друга. Цезар наистина нямаше обичая да държи постоянно някой легион със себе си, дори когато прехвърлеше някой през Алпите, а този път Тринайсети стоеше неотлъчно до него… ала какво беше един легион? Ако не бяха останалите два, хората щяха да живеят спокойно.
Сетне се чу, че един от многото млади Апий Клавдий завел споменатите два легиона в Капуа, където щели да чакат да бъдат прехвърлени на изток. Всички си отдъхнаха… защо бяха забравили, че тези два легиона вече не бяха под командването на Цезар? Че той ги бе прехвърлил в Италийска Галия по нареждане! О, слава на боговете! Това становище се засили още повече, когато младият Апий Клавдий докара Шести и Петнайсети до покрайнините на Рим и осведоми цензора, че войниците в двата легиона мразели до дъното на душата си Цезар, постоянно го хулели и били готови за бунт — както всъщност всички останали легиони във войската на Цезар.
— Не е ли хитрец старецът? — обърна се Антоний към Курион.
— Хитрец ли? Е, ако под „старец“ имаш предвид Цезар, след някой и друг ден ще навърши петдесет. Не е особено стар.
— Имам предвид всички тези приказки за недоволството в легионите му. Войниците на Цезар да недоволстват! Никога, Курионе, никога! Те биха легнали в краката му. Биха дали живота си за него, до последния човек, включително и войниците от Помпеевия Шести.
— Тогава…
— Той ги заблуждава, Курионе. Стара лисица е той. Дори и Марцелите трябва да се досетят, че един Апий Клавдий може много лесно да бъде подкупен. Е, сигурно не го прави просто за удоволствие. Цезар го е накарал. Случайно научих, че преди да изпрати Шести и Петнайсети, Цезар говорил пред войниците, казал им колко съжалява, че трябва да ги изпрати. И дал на всеки по хиляда сестерции като обезщетение, че трябва да се върнат към войнишката заплата.
— Стара лисица наистина! — възклика Курион. Неочаквано потрепери и сподели опасенията си пред събеседника си: — Антоний, той няма… нали?
— Какво няма?
— Да нахлуе в Рим.
— О, ще нахлуе, всички мислим, че ще го направи, ако бъде принуден.
— Всички?
— Легатите му. Требоний, Децим Брут, Фабий, Секстий, Сулпиций, Хирций и така нататък.
Курион се обля в студена пот и избърса чело с трепереща ръка.
— Юпитере! О, Юпитере! Антоний, стига си тичал по жени и веднага идвай у нас.