Обикновените граждани не се интересуваха особено от всичко това; дългогодишният опит ги бе научил, че при всички политически катаклизми основните жертви се дават от онези, които заемат горните стъпала на социалната стълбица. И по-голямата част от тях смятаха, че Цезар е по-полезен за Рим от добрите люде.
В редовете на конниците, особено сред онези, които бяха достатъчно изтъкнати, за да принадлежат към осемнайсетте центурии, мненията бяха съвсем различни… и нееднозначни. При евентуална гражданска война те имаха да губят доста повече. Деловите им начинания щяха да се провалят, събирането на отпуснатите заеми щеше да стане невъзможно, приходите щяха да секнат и задграничните предприятия щяха да станат неуправляеми. Най-лошото бе несигурността: кой имаше право, кой говореше истината? Наистина ли имаше четири легиона в Италийска Галия? И ако наистина бяха там, защо никой не можеше да ги види? И защо, ако всъщност тези легиони не бяха там, толкова упорито се носеше този слух? Интересуваха ли се Катон, Марцелите и съмишлениците им от друго, освен от желанието си да дадат на Цезар урок? И какъв всъщност щеше да е този урок? Какво толкова бе сторил Цезар, което никой друг да не е правил? Какво щеше да стане с Рим, ако Цезар се кандидатираше задочно и избегнеше делата за държавна измяна, подготвяни от добрите люде срещу него? Отговорът на този въпрос бе ясен за всички, освен за добрите люде: нищо! Рим щеше да продължи да съществува. Гражданската война обаче щеше да бъде истинска катастрофа. А тази гражданска война, изглежда, щеше да се води без всякакви правила. Имаше ли нещо по-непонятно и маловажно за един делови човек от принципността? Да започнеш война само заради принципа? Истинска лудост! Заточва конниците започнаха да оказват натиск върху различни сенатори да бъдат по-внимателни към Цезар.
За нещастие твърдолинейните добри люде изобщо не бяха склонни да слушат тези призиви, дори останалите сенатори да им даваха ухо. Здравият разум не означаваше нищо за Катон и Марцелите в сравнение с престижа, който щяха да загубят в очите на цялото общество, ако Цезар спечели в борбата да си осигури същото отношение както към Помпей. И какво още правеше Помпей в Кампания? На чия страна беше? По всичко личеше, че на тази на добрите люде, ала доста хора вярваха, че може да ги изостави, ако му бъдат изтъкнати достатъчно силни аргументи.
В края на ноември новият управител на Киликия, Публий Сестий, тръгна от Рим заедно с първия си легат, Брут. Той щеше да липсва на братовчедка си Порция, но не и на жена си Клавдия, на която не обръщаше почти никакво внимание. Сервилия се беше сближила със зет си Касий повече, отколкото със сина си. Касий бе спечелил любовта й към воините, към хората на делата, към мъжете, които оставят името си във военната история. В същото време тя продължаваше тайната си връзка с Луций Понтий Аквила.
— Сигурен съм, че ще се видя с Бибул, когато отида на изток — рече Брут на Порция при прощалната им среща. — Сега е в Ефес и доколкото научих, възнамерява да остане там, докато види как ще се развият събитията в Рим… с Цезар, имам предвид.
Порция заплака горчиво.
— О, Бруте, как ще живея без твоята компания? Никой друг не е мил с мен! Всеки път, когато се видя с леля Сервилия, тя ми натяква как трябвало да се обличам и как съм изглеждала, а татко присъства само телом на този свят; мислите му са погълнати изцяло от Цезар, Цезар, Цезар. Леля Порция никога няма време, твърде е заета с децата си и с Луций Домиций. А ти винаги си толкова мил, толкова нежен. О, страшно ще ми липсваш!
— Марция се върна при баща ти, Порция. Нещата със сигурност ще се променят. Тя не е груб човек.
— Знам, знам! — подсмръкна шумно Порция. — Ала тя е отдадена на татко във всяко отношение, точно както при първия им брак. За нея аз не съществувам. За Марция съществува само татко! — Тя изхлипа. — Бруте, искам да намеря място в нечие сърце! А никой не ме иска! Никой!
— Нали имаш Луций — рече той със свито гърло.
Кой друг можеше да я разбере повече от него, който никога не бе имал място в ничие сърце? Сакатите и грозните са презрени, дори от онези, които би трябвало да ги обичат въпреки всеки недъг, въпреки всеки недостатък.
— Луций ще порасне, ще ме изостави — възрази тя, бършейки очите си. — Разбирам го, Бруте, и не го съдя. Напълно нормално да се промени. Вече от месеци предпочита компанията на баща ми пред моята. Политиката му е по-интересна от детските игри.
— Е, Бибул ще се върне скоро.
— Нима? Ще се върне ли, Бруте? Защо тогава ми се струва, че никога няма да го видя повече? Имам предчувствие, Бруте!