И на мен планът ми се стори добър — казах му го, но Крас не искаше да ме чуе. Не виждал никакви трудности да се справи с броненосците и стрелците и на равно. Честно казано, предполагам, че той просто не желаеше да влиза в съюз с Артавазд, защото така щеше да се наложи да дели плячката. Познаваш Марк Крас, Сервилия — светът няма достатъчно злато, за да насити такава алчност. Той нямаше нищо против Абгар, тъй като не беше цар на самостоятелна държава и следователно нямаше право на равностоен дял в плячката. Докато Артавазд щеше да вземе половината. И то съвсем справедливо.
Каквато и да беше причината, Крас отказа категорично. Равнините на Месопотамия били по-подходящи за маневри на римската войска, инатеше се той. Не искал войниците му да се разбунтуват като при Лукул, когато зърнали планината Арарат в далечината и си дали сметка, че пълководецът им смята да я изкачат. Освен това планинската кампания в далечна Мидия трябвало да се проведе през лятото. Армията му, изтъкваше Крас, щяла да бъде готова за поход рано през април. Смятал, че ако накара войниците си да чакат до секстил, щял да убие ентусиазма им. По мое мнение добри аргументи, но само на пръв поглед. Не съм виждал войниците на Крас да се въодушевяват по никое време и при никакви обстоятелства. Разочарован, цар Артавазд напусна Антиохия. Той, разбира се, се беше надявал чрез съюза с Рим да узурпира властта над цялото Партско царство. След като му беше отказано обаче, той реши да се сближи с партите. Остави Абгар в Антиохия като шпионин и от заминаването му всичко, което вършеше Крас, бе съобщавано на врага.
През март пристигна послание от цар Ород. Главният посланик бе много стар мъж на име Вагиз. Толкова странно изглеждат тези партски благородници с масивните си златни огърлици; с кръглите им, инкрустирани с перли шапки без периферии, прилични на обърнати паници; с изкуствените им бради, закрепени със златни конци за ушите им; със златните им премени, осеяни с блестящи драгоценни камъни и перли. Колко ли още богатства трябва да има във Вавилон!
Вагиз помоли Крас да се придържа към договорите, сключени от Сула и Помпей Велики с партите, според които всичко на запад от Ефрат е владение на Рим, а всичко на изток — на партите.
Крас направо им се изсмя в лицата!
«Скъпи ми Вагизе — рече той през смях, — предай на цар Ород, че ще преразгледам тези договори… след като завзема Селевкия на Тигър и Вавилон!»
Вагиз не отговори веднага. Сетне вдигна ръка и показа дланта си на Крас.
«Косми ще пораснат тук, Мрак Красе, ако стъпиш в Селевкия!»
Косите ми настръхнаха. Тези изречени с пискливия му глас думи прозвучаха като предсказание.
Както сигурно си забелязала, Марк Крас беше много груб с тези източни царе, които са много обидчиви. За такова осмиване шегаджията трябваше да се прости с главата си. Неколцина от нас се опитахме да го разубедим, но проблемът бе, че там присъстваше и синът му Публий, който го обожаваше и смяташе, че баща му не може да сгреши по никакъв начин. Публий бе ехото на Крас и той слушаше ехото си, не гласа на разума.
В началото на април потеглихме на североизток от Антиохия. Войниците бяха унили и се движеха мъчително бавно. Хедуиските конници недоволстваха и в плодородната долина на Оронтес, но щом стигнахме по-бедните пасбища на Цирус, те започнаха да се държат като упоени. Трите хиляди галатийци също не проявяваха ентусиазъм. Всъщност колоната ни напомняше повече на траурно шествие, отколкото на победоносен поход. Самият Крас пътуваше отделно от войската, в носилка, тъй като пътят бе твърде неравен за колесница. В интерес на истината, струва ми се, че той не беше съвсем добре със здравето. Публий Крас все се суетеше около него. Не е лесно за един мъж на шейсет и три години да води военна кампания, особено когато не е бил на война почти двайсет години.
Абгар, арабинът, не вървеше с нас. Беше тръгнал напред месец по-рано. Трябваше да се срещнем с него на източния бряг на Ефрат при Зевгма, където стигнахме в края на месеца. Това е показателно за мудния ни ход. В началото на зимата водите на Ефрат спадат до най-ниското си ниво. Никога не съм виждал такава река! Толкова широка, дълбока и могъща! Въпреки това не се очакваше да срещнем затруднения при преминаването й по понтонния мост, който инженерите ни построиха, трябва да отбележа, бързо и умело.
Ала не стана според очакванията, както толкова много други неща в този обречен поход. Неочаквано ни застигнаха свирепи бури. Уплашен, че нивото на реката може да се покачи, Крас отказа да отложи прекосяването й. И така, войниците запълзяха по мятаните от вълните понтони; мълнии удряха на по десет места наведнъж, гръмотевиците накараха конете да побеснеят от ужас, а въздухът засия с бледа жълта светлина и придоби странната сладникава миризма, която винаги ми е напомняла за морето. Беше ужасно. А и бурята не отслабваше. Ден след ден. Дъждът бе толкова силен, че превърна почвата в кал, а реката се вдигаше все повече и повече. Въпреки това преминаването продължи.