— Че от нашата страна ще бъде дванайсет стъпки висока, а от другата ще е двайсет, защото ще се издига направо от рова, дълбок осем стъпки.
— Слава на боговете, че избра него за ролята на дежурния глупак! — прошепна Децим Брут.
— Нали са роднини — отбеляза Квинт Цицерон, специалистът по роднинските връзки.
— Чудесно, Антоний! — похвали го Цезар. — Отбранителната платформа от нашата страна на стената ще е десет стъпки широка. Пред нея ще са разположени брустверите за защита от стрели. Разбра ли сега, Антоний? Добре! През осемдесет стъпки по дължината на стената ще се издигнат кули на три етажа, броено от платформата. Някакви въпроси Антоний?
— Да, пълководецо. Каза, че това ще е главното укрепление. Какво друго имаш предвид?
— Там, където теренът е равен и позволява масирана атака, ще прокопаем траншеи с отвесни брегове, по дванайсет стъпки широки и петнайсет дълбоки, на четиристотин крачки (това са две хиляди стъпки, Антоний!) от главните ровове. Ясно ли е това?
— Да, пълководецо. Какво смяташ да правиш на тези четиристотин крачки (това са две хиляди стъпки, пълководецо!) между траншеите и пълните с вода ровове?
— Мисля да посадя градина. Требоний, Хирций, Децим, да пояздим. Искам да измеря дължината на стената.
— На колко я преценяваш? — попита с усмивка Антоний.
— Между шестнайсет и осемнайсет километра.
— Той е луд — заяви убедено Антоний пред Фабий.
— Да, ала това е толкова хубава лудост!
Когато наблюдателите от крепостта видяха как римляните се захващат за работа, как началниците обикалят хълма, как рововете започват да се прокопават и стените да се издигат, те разбраха какво е намислил Цезар. Първата реакция на Версенжеторикс бе да изпрати конницата си, но галите още не можеха да преодолеят паническия си страх от германите и претърпяха тежко поражение. Най-кървавото клане стана в източния край на възвишението, докато галите се изтегляха. Вратите на укрепленията бяха твърде тесни, за да позволят на уплашените конници да влязат наведнъж и германите се възползваха от възможността да посекат колкото можеха повече гали и да вземат конете им, защото всеки германски воин се стремеше да си набави поне две добри ездитни животни.
През следващата нощ оцелелите галски войници препуснаха на изток по хребета, което подсказа на Цезар, че Версенжеторикс е осъзнал какво го чака. Той и осемдесетте хиляди пехотинци бяха блокирани в Алезия.
Пълният с вода ров, скосеният ров, земният насип, брустверите, стените и кулите се изграждаха със скорост, която Антоний, смятащ себе си за напълно запознат с тънкостите на военното дело, намираше за невероятна. За тринайсет дни легионите на Цезар завършиха всички тези съоръжения на дължина от осемнайсет километра и прокопаха траншеите на равните участъци.
Също така посадиха „градината“ на Цезар на онези четири хиляди стъпки между пълния с вода ров и траншеите. Дълбоките изкопи с отвесни стени можеха да бъдат преминати с временни мостове. Бойни отреди от Алезия излизаха и нападаха войниците, работещи по укрепленията, и то със завиден успех. След изграждането на лагера Цезар накара ковачите да изработят малки метални шипове. И така хиляди от тях бяха излети, докато всеки къс желязо, пленен от битуригите, беше изразходван.
В тази така наречена Цезарова „градина“ имаше три различни вида „цветя“. Най-близо до траншеите войниците заровиха една стъпка дълги колове, на чиито върхове бяха закрепени металните остриета. Шиповете стърчаха малко над земята и римляните ги покриваха с тръстики и сухи листа. По-нататък следваха групички от ями, по три стъпки на дълбочина и с леко наклонени стени. На дъното им бяха забити силно заострени колове с дебелината на човешко бедро и две трети дупките бяха запълнени. Покриваха ги с тръстикови рогозки така, че само върховете на коловете да стърчат. Отгоре бяха замаскирани с листа. Имаше осем групи от тези съоръжения, наречени от войската „лилии“, разположени в серии по пет под формата на квадрат. Най-близо до пълния с вода ров бяха прокопани тесни канавки, по пет стъпки на дълбочина, в които се закрепваха заякчени на огън заострени клони под такъв наклон, че да са насочени на височината на човешко лице или на гърдите на конете. Тях войниците наричаха шеговито „надгробни камъни“.
Бойните отреди престанаха да нападат.
— Добре — рече със задоволство Цезар, когато укрепленията бяха завършени. — Сега трябва да направим същото от външната страна. На двайсет и три километра дължина около първите ограждения. Ще се наложи да ги изградим по върховете на повечето хълмове, което, разбира се, увеличава разстоянието. Разбираш ли, Антоний?