Последните животни, пасящи на източния, неограден край на платото, бяха вкарани в крепостта; жените, старците и децата бяха изкарани навън. Сред тях и жената на Дадеракс, баща му и старата му леля.
До падането на нощта те стояха на групички пред стените, плачеха и молеха войниците да ги пуснат вътре. Сетне се свиха по земята и заспаха неспокоен, гладен сън. Сутринта отново започнаха да плачат и да се молят. Никой не откликна на молбите им. Никой не им отвори. На обяд те започнаха бавно да слизат към подножието на хълма, където спряха на брега на големия ров с протегнати ръце към укрепленията на римляните. Тук отново никой не откликна на молбите им. Никой не ги покани. Никой не излезе да прехвърли мост през рова, за да ги пусне. Никой не им хвърли храна. Римляните просто ги наблюдаваха, докато не им омръзна, след това им обърнаха гръб и се заеха със задачите си.
В късния следобед цивилните мандубии се добраха отново до върха на хълма, събраха се под стените и пак започнаха да плачат, да молят и да викат по име онези, които познаваха и обичаха вътре. Никой обаче не им отговори. Никой не се показа. Портите останаха затворени.
— О, Дан, майко на света, спаси народа ми! — мълвеше Дадеракс в мрака на стаята си. — Сулис, Нуаду, Бодб, Мача, спасете народа ми! Нека подкрепленията дойдат утре! Идете при Ез и се застъпете за нас, моля ви! О, Дан, майко на света, спаси народа ми! Сулис, Нуаду, Бодб, Мача, спаси народа ми! Нека подкрепленията дойдат утре! Идете при Ез и се застъпете за нас, моля ви! О, Дан, майко на света, спаси народа ми! Сулис, Нуаду, Бодб, Мача, спасете народа ми…
И така безспир.
Молбите на Дадеракс бяха чути. На заранта подкрепленията пристигнаха. Появиха се от югозапад и се настаниха на хълмовете от тази страна, не особено внушителна гледка, защото възвишенията бяха гористи и войниците оставаха частично скрити. Към обяд на следващия ден обаче равнината между двете реки се изпълни с конници, зрелище, което никой съгледвач от римските наблюдателни кули нямаше да забрави. Истинско море от конници, толкова многобройни, че не можеха да бъдат преброени.
— Толкова са много, че няма да могат да маневрират — размишляваше Цезар, застанал на наблюдателницата си в западната част на южния хълм малко под върха. — Защо не могат да разберат, че голямото количество невинаги води до най-доброто качество? Ако бяха изкарали една осма от тази конница, можеха да ни победят. Пак щяха да имат достатъчен числен превес, а щяха да разполагат с пространство, за да се разгърнат. Сега от огромния им брой няма абсолютно никаква полза.
— Те нямат истински главнокомандващ — отбеляза Лабиен. — Имат неколцина предводители, които със сигурност няма да успеят да се сработят.
Любимият боен кон на Цезар с копита, набраздени така, сякаш бяха с отделни пръсти, пасеше кротко наблизо, краката му почти не се виждаха от тревата. Военният съвет се събра; онези от легатите, които като Требоний нямаха поверено подразделение, и трийсетте трибуни върху ниски германски кончета бяха готови веднага да препуснат към някой участък от бойното поле, за да поемат командването.
— Ти действаш, Лабиен — рече Цезар. — Прави каквото сметнеш за добре, няма да ти давам заповеди. Сам си си командир.
— Ще използвам четири хиляди от трите лагера откъм равнината — заговори възбудено Лабиен. — Лагерът от Север ще стои в резерва. Ще се сражаваме по дължината на равнината, четири хиляди са достатъчно. Ако предните редици на противника започнат да отстъпват, ще сгазят онези отзад.