— Вземи две хиляди, ако така ще си по-доволен, но не вече — беше рекъл той. — Беловаките предпочитат да се бият срещу Цезар и Рим, когато и както самите те решат. Версенжеторикс е келт, а келтите не разбират абсолютно нищо от войни. Иди Комий, но не забравяй, че когато се върнеш победен, беловаките ще търсят съюзници сред белгите. Пази своите и моите хора. Не давай живота си заради келтите.
Корей имаше право, мислеше си Комий и вече започваше да си представя тъмна сянка, надвиснала над Алезия — сянката на римски орел. И келтите наистина нямаха никаква представа от водене на война и от унищожителните последствия след нея. Белгите обаче разбираха! Корей имаше право. Защо да мре заради келтите?
Още преди обяд съгледвачите от крепостта вече знаеха, че войската отвън се готви за нова атака. Версенжеторикс се усмихваше доволно, защото бе забелязал проблясъците на ризници и шлемове сред дърветата по склона на северозападния хълм над най-уязвимия лагер на пехотата. Римляните, дори наблюдателният пост на южния хълм, не би трябвало да са ги видели, тъй като слънцето бе зад Алезия. За момент той се разтревожи, че съгледвачите от северните кули може да са забелязали издайническите проблясъци, но конете, завързани около наблюдателниците, продължаваха да дремят необезпокоявано. Слънцето се вдигаше над Алезия точно срещу тях; да, крепостта бе единственото място, от което се виждаха отблясъците.
— Този път ще сме напълно подготвени — рече той на тримата си военачалници. — Ще нападнат по обяд, струва ми се. Така че и ние тръгваме тогава. И ще се насочим предимно към района около този лагер на пехотата. Ако съумеем да прекъснем обръча на обсадата от вътрешната страна, римляните няма да успеят да удържат укрепленията.
— Доста трудно ще ни бъде — отбеляза Битургон. — Ние сме от горната страна.
— Това притеснява ли те, Битургоне?
— Не, просто изказах едно наблюдение.
— В лагера на римляните има голямо раздвижване — Намеси се Дадеракс. — Цезар знае, че му предстоят неприятности.
— Никога не съм го смятал за глупак, Дадераксе. Той обаче не знае, че нашите са в неоградения участък над лагера на пехотата.
На обяд галите нападнаха: конницата от север, пехотата от юг; нададоха силен рев и се втурнаха през полето със смъртоносни капани. Версенжеторикс забеляза това съвсем бегло — той и хората му вече бяха изминали половината разстояние към подножието на хълма и се насочиха към вътрешната страна на лагера, командван от Антистий и Ребил. Този път караха пред себе си мантели с груби колела за защита срещу стрелите от скорпионите и камъните, сипещи се отгоре им от кулите на римляните, — а онези, за които нямаше място под подвижните защитни бараки, държаха щитовете си над главите като костенурки. Покрай шиповете, лилиите и надгробните камъни вече имаше добре отъпкани пътеки и смъртоносните клопки бяха покрити с трупове и пръст. Версенжеторикс достигна пълния с вода ров от вътрешната страна на обсадното укрепление още докато шейсетте хиляди на Веркасивелаун запълваха траншеите от своята страна с пръст, което им се удаваше доста по-лесно отколкото на него, тъй като се намираха нагоре по склона.
Царят на галите можеше да следи победите на войската си и на другите фронтове, защото лагерът на пехотата се намираше доста по-високо от другите части на укреплението и от него се разкриваше добра гледка към целия обсаден обръч. От няколко римски кули се вдигаха облаци дим, галската пехота бе достигнала стените и бързо ги разрушаваше. Той обаче не можеше да е сигурен, че победата му е неминуема, защото постоянно виждаше мъжа с кървавочервения плащ и той се появяваше ту на едно, ту на друго място, навсякъде, където резервните кохорти се втурваха към местата, на които се издигаше дим.
Сетне проехтя силен победоносен рев — Веркасивелаун и шейсетте му хиляди души бяха прехвърлили стената на лагера, вече се биеха върху римската отбранителна платформа, а подредените в правилни редици римски легионери се опитваха да ги отблъснат с копията си. В същото време досегашните затворници на Алезия успяха да се прехвърлят през двата рова, започнаха да хвърлят куки, навсякъде се изправиха стълби. Сега щеше да се получи! Римляните трябваше да се отбраняват на два фронта. Отнякъде обаче се изля огромно римско подкрепление и там, на склона на северния хълм, се появи пъстрият сивкав кон на Лабиен начело на две хиляди германи от конния лагер от другата страна на възвишението. Щяха да нападнат шейсетте хиляди на Веркасивелаун в гръб.