Версенжеторикс изкрещя, за да ги предупреди, но викът му бе заглушен от друг шум — в момента, в който двете кули от двете му страни се сриваха и хората му продължаваха да се прехвърлят през римските укрепления, някъде отстрани проехтя оглушителен рев. Той избърса потта от челото си и се обърна, за да погледне обсадните укрепления от другата страна на равнината. И там, препускайки стремглаво, с развят кървавочервен плащ се носеше Цезар начело на пълководците и трибуните си и хиляди пехотинци. Навсякъде по отбранителната платформа римляните ликуваха. Не заради победата — тази колосална битка още бе в разгара си. Те посрещаха с ликуване него. Цезар. Толкова гордо изправен, сякаш бе част от коня, който яздеше — конят с копита, набраздени така, че изглеждаха, сякаш имат отделни пръсти. Конят, който му носеше късмет. Наистина ли копитата му изглеждаха, сякаш имат пръсти?
Обсадените римски войници, защитаващи външните стени на лагера, чуха ликуването, въпреки че не можеха да видят кървавочервения плащ на Цезар; хвърлиха копията си към врага, извадиха мечовете и се впуснаха в атака. Така сториха и онези, които защитаваха вътрешните стени. Галите започнаха да отстъпват, оставиха се постепенно да бъдат изблъскани от стените. Ушите на Версенжеторикс забучаха от цвиленето на коне и от рева на галите. Лабиен нападаше в гръб, а предвожданите от Цезар легионери се прехвърлиха през външната стена и така притиснаха шейсетте хиляди бойни между два фронта.
Много от арверните, мандубиите и битуригите останаха да се бият до смърт, но царят им не желаеше това. Той успя да събере онези, които се биеха край него, накара Битургон и Дадеракс (о, къде беше Критогнат?) да сторят същото и се оттегли в Алезия.
Щом се прибраха в крепостта, Версенжеторикс не продума на никого. Прекара останалата част от деня, наблюдавайки как ликуващите римляни (как бяха успели да победят?) постепенно утихват. Че бяха изтощени, бе ясно, защото не направиха никакъв опит да преследват оттеглящите се гали, а Лабиен поведе голямата си конница през югозападното възвишение към лагера на галската войска малко преди мръкване. Той смяташе да пресече пътя на отстъпващите, да посече колкото може повече противници.
Версенжеторикс постоянно следеше с поглед Цезар, който не спираше да обикаля укрепленията си. Какъв велик военачалник! Макар победата да беше негова, той беше наредил укрепленията да бъдат поправени в случай на друга атака. Войниците му го бяха приветствали. Сякаш наистина вярваха, че докато той язди коня, който му носи късмет, и докато носи аления си плащ, те не могат да загубят. Дали го смятаха за бог? Е, защо не? Дори галските богове го обичаха. Ако не беше така, Галия щеше да победи. Чужденец — любимец на боговете на келтите. Ала в края на краищата всички богове обичат великите мъже.
В стаята си Версенжеторикс извади короната си изпод бялото й покривало, все още закичена с клонка бял имел. Постави я на масата и седна срещу нея, но остана така, без да я докосва, докато през прозореца му нахлуваха различни звуци и миризми. Силни викове и смях от римския лагер. Слаби вопли, показващи, че Дадеракс е пуснал беззащитните си съплеменници в крепостта и ги храни с остатъците от последните глави добитък. Бедният Дадеракс! От миризмата на варено говеждо му се повдигаше. Също от вонята на започващите да се разлагат трупове, набучени на смъртоносните клопки. И над всичко — неизказаното проклятие на боговете и наближаващата зора, носеща края. Края на Галия и неговия.
На сутринта той събра всички оцелели, Дадеракс и Битургон се изправиха до него. За Критогнат нямаше вест; или беше пленен, или лежеше мъртъв, или умираше на бойното поле.
— Всичко свърши — заговори той със спокоен глас. — Обединена Галия няма да има. Няма да бъдем независими. Римляните ще бъдат наши господари, макар че се съмнявам във великодушен противник като Цезар да ни пороби. Предполагам, че той иска да живее в мир с нас, не да унищожи оцелелите. Богата и мирна Галия е по-полезна на римляните от някоя безлюдна пустош. — Лицето му не изразяваше никакви чувства, той продължи все така безстрастно:
— Боговете се възхищават от загиналите на бойното поле, няма по-достойно нещо. Да отнемеш сам живота си обаче не е в нашата друидска традиция. В други страни, както съм научил, жителите на паднали крепости като Алезия предпочитат да се самоубият, вместо да попаднат в плен. Киликийците са го правили при нашествието на Александър Велики. Гърците в Азия са го правили. Също италийците. Ние обаче не го правим. Този живот е едно изпитание и ние трябва да го изтърпим до естествения му край, независимо как ще дойде той. Затова ще помоля вас и онези, които не са тук, да насочите ума и силите си към създаването на една велика Галия, която римляните няма да презират. Вие трябва да се множите и отново да натрупате богатства. Защото един ден Галия отново ще се вдигне! Това не е празна мечта! Галия ще се вдигне отново! Галия трябва да оцелее, защото Галия е велика! Нека всички поколения, които ще живеят в робство, да пазят тази идея, да съхранят тази мечта, да я запазят във вечността на Галия! Аз ще умра, но нека името ми винаги се помни! Един ден Галия, моята Галия, ще съществува! Един ден Галия ще е свободна!