— С удоволствие ще помогна — предложи услугите си Гутруат.
— Не се съмнявам. Благодаря ти, Гутруате.
— Ще гледаш ли знаците от боговете?
— Два пъти. Веднъж за войната и веднъж за себе си. Днес за мен, но и ти можеш да дойдеш.
Двамата хедуй останаха зад дъба още известно време, без да отместват очи един от друг. Сетне Литавик кимна да тръгват, но не по пътеката. Продължиха крадешком между дъбовете, докато пред тях не се откри поляна, вълшебно място. В единия й край имаше купчина големи камъни, покрити с мъх. От тях извираше поток и се вливаше в малко езерце с набраздена повърхност под тях. Таоанис обичаше огън. Ез — въздух. Дагда обичаше вода. Земята принадлежеше на Великата майка Дан. Огънят и въздухът не можеха да съжителстват със земята, затова Дан се беше омъжила за водата, Дагда.
Днешната жертва обаче нямаше да бъде удавена — Катбад гадаеше, не правеше жертвоприношение. Голият нещастник, един германски роб, закупен специално за тази цел, лежеше по очи и със свободни крайници върху олтара, представляващ голяма каменна плоча. Катбад запя с мелодичния си глас молитвите за древния религиозен ритуал. Жертвата не показваше никаква реакция, германът бе силно упоен; ако извършваше някакви движения, те бяха несъзнателни, не причинени от страх или от болка. Гутруат бе застанал малко по-встрани, на колене. Катбад взе един много дълъг меч с двойно острие. Очевидно му беше доста трудно да го вдигне, но той се напъна и с огромно усилие изправи меча над главата си. Стовари го по средата на гърба на жертвата малко под лопатките и порази с голяма точност гръбнака на роба.
Жертвата се сгърчи. Катбад, без нито едно петно от кръв по бялата си роба, внимателно наблюдаваше всяко потрепване, всяко движение, посоката, в която се поместваше всяка част на тялото, главата или ръцете, или раменете, пръстите, краката и седалището. Това продължи дълго време, но той остана неподвижен, само устните му помръдваха, сякаш произнасяха думи при всеки гърч на жертвата. Когато всичко свърши, той въздъхна, примигна, погледна тревожно Гутруат. Карнутът скочи на крака, от горичката излязоха двама младши друиди, за да почистят.
— Е? — попита настойчиво Гутруат.
— Не можах да видя… Движенията бяха странни, непознати.
— Научи ли нещо?
— Малко. Когато попитах дали Версенжеторикс ще умре, последваха шест еднакви гърча на главата. Тълкувам го като шест години. Ала когато попитах дали Цезар ще бъде разгромен, никоя част на тялото не помръдна… как да тълкувам това? Попитах дали Литавик ще стане цар и отговорът беше не. Това е ясно, много ясно. Попитах дали ти ще бъдеш цар и отговорът също беше не. Краката му се сгърчиха много силно: значи, ще умреш много скоро. За останалото не видях. Не видях, не видях…
Катбад се свлече в ръцете на Гутруат, който го загледа с изцъклени очи и пребледняло лице. Двамата хедуи се оттеглиха бързо. Литавик избърса потта от челото си.
— Аз няма да съм цар на Галия — промълви. Сур прокара треперещи ръце пред очите си.
— Нито пък Гутруат. Той щял да умре скоро, ала Катбад не каза такова нещо за теб.
— Аз мога да разтълкувам отговора за Цезар. Нищо от тялото на жертвата не е помръднало. Това означава, че Цезар ще победи, нищо в Галия няма да се промени. Катбад го знае, но не смее да го каже на Гутруат. Ако го направи, какво ще каже на войските?
— А шестте години за Версенжеторикс?
— Не знам! — проплака Литавик. — Ако Цезар победи, той не може да остане на свобода. Трябва да участва в триумфалното му шествие и после да бъде удушен. — Той изхълца и преглътна. — Не искам, но все пак вярвам. Цезар ще победи и аз никога няма да бъда цар на Галия.
Те продължиха покрай потока, излизащ от езерцето на Дагда, между дървените статуи на богове. Златисти снопове слънчеви лъчи си играеха с носещите се във въздуха прашинки, процеждаха се между вековните дървесни стволове, за да направят зеленото да изглежда още по-зелено и да позлатят кафявото.
— Какво ще правиш? — попита Сур, щом излязоха на полето, на което войските продължаваха да се събират, с пехотни и конни лагери, простиращи се докъдето ти око стигне.
— Ще се махна час по-скоро — заяви Литавик, бършейки сълзите си.
— Идвам с теб.
— Не те карам да ме последваш, Суре. Спаси каквото можеш — Цезар ще има нужда от хедуите, за да превърже раните на Галия. Ние няма да страдаме като белгите или армориките на запад.