— А момчето?
Литавик стисна юмруци:
— То единствено ще остане живо, защото ти ще тръгнеш сега и ще го вземеш със себе си. Дай го на някой от крепостните си на някое затънтено място. Дори да говори за майка си и баща си, кой ще му повярва? Нека синът на Цезар да бъде отгледан като хедуиски роб, обречен да слугува на господаря си цял живот.
Те се приближиха до вратата и там се целунаха. Навън в двора пленниците се притискаха един в друг и гледаха с широко отворени от страх очи. Освен Рианон, която макар и с вързани ръце и крака, стоеше гордо изправена. Момченцето, сега петгодишно, се криеше зад полата на дойката, по бузите му още се виждаха следи от сълзи, носът му течеше. Когато Валециак възседна коня си, Литавик подхвана детето и го подаде на брат си. Момчето бе твърде уморено, за да се противи, твърде уплашено, то отпусна глава на рамото на Валециак и затвори очи.
Рианон се опита да се втурне към него, но падна по очи.
— Оргеторикс! Оргеторикс! — запищя.
Валециак и стотината му конници обаче препуснаха, отнасяйки и сина на Цезар.
Литавик извади меча си и посече римските прислужници заедно с дойката, докато Рианон, свита на кълбо, не спираше да повтаря името на сина си.
Когато приключи с клането, Литавик се приближи до нея, дръпна буйните й червени коси и я изправи.
— Хайде, скъпа — подкани я с усмивка, — имам специален подарък за теб.
Той я внесе в къщата, в голямата столова, където се хранеше, и седна на масата. Сетне изправи Рианон на крака, постоя известно време загледан в дървените греди на тавана, накрая кимна и излезе.
Върна се с двама от робите си, уплашени до смърт от касапницата в двора, но готови да се подчинят на господаря си.
— В замяна на това, което ще направите, ще бъдете свободни — рече той; плесна с ръце и една робиня се промъкна уплашено през вратата. — Донеси ми един гребен, жено.
Единият роб държеше кука, от онези, на които окачват прасетата, за да ги изкормят, другият започна да пробива дупка със свредел в една греда. След малко донесоха и гребена.
— Седни, драга — нареди Литавик, вдигна Рианон и я блъсна на един стол.
Той отметна косите върху гърба й и започна да ги разресва. Бавно, внимателно, но скубейки безжалостно. Рианон сякаш не усещаше болка. Тя не мигна и не трепна. Страстта и силата, които караха Цезар да й се възхищава, бяха изчезнали.
— Оргеторикс, Оргеторикс — мълвеше тя от време на време.
— Колко е чиста косата ти, драга, колко прекрасна — прошепна Литавик, без да престава да я реши. — Смяташе да изненадаш Цезар в Бибракт, затова ли пътуваше без охрана? Разбира се, че това си смятала! Само че той нямаше много да ти се зарадва.
Накрая свърши работата си. Двамата роби също приключиха със своята. Желязната кука висеше на тавана, на седем стъпки над покрития с плочи под.
— Помогни ми, жено — заповяда рязко Литавик на робинята си. — Искам да сплета косата й, покажи ми как.
Наложи се обаче и двамата да работят заедно. След като научи как да плете три отделни кичура, Литавик стана доста чевръст, робинята само трябваше да държи кичурите раздалечени под ръцете му. Накрая и това бе свършено. В основата на дългия й, бял врат плитката на Рианон стана дебела колкото ръката на Литавик, макар че след пет стъпки изтъняваше като миша опашка.
— Стани — нареди той и я изправи на крака. Обърна се към двамата си роби: — Помогнете ми.
Като скулптор в работилницата си той занесе Рианон под куката, сетне хвана плитката и я уви два пъти около врата й.
— И още ни остава предостатъчно! — възкликна Литавик и се качи на един стол. — Вдигнете я.
Единият роб хвана Рианон през бедрата и я повдигна. Литавик прокара плитката през куката, но не успя да я върже. Плитката не само че беше дебела, а и твърде гладка, за да се стегне на възел. Наложи се да оставят отново Рианон на земята. Единият от робите отново излезе. Най-сетне успяха да завържат косата й около втора кука и да я закачат за гредата, робът отново вдигна Рианон.
— Пусни я, но много внимателно! — изкомандва Литавик. — О, внимателно, внимателно, не искаме да й се счупи вратът, така ще развалиш цялата веселба! Внимателно!