А той, при всички несгоди, които преживяваше, не можеше да намери време да се установи на едно място и да свърши онова, което трябваше да се направи — да повика хора като Балб и най-старшия си народен трибун, Гай Вибий Панса, да седне с тях в Бибракт и лично да ги инструктира как да постъпят. Вероятно имаше няколко начина за действие, но за тази цел хората му трябваше да говорят с него лично. Помпей се радваше на благосклонността на добрите люде и на брака си с жена от високо аристократично потекло, но сега властта поне не беше в негови ръце, а Сервий Сулпиций, новият първи консул бе разумен и сговорчив член на фракцията на добрите люде, не буйна глава като Марк Марцел.
Вместо да се занимава с делата в Рим, Цезар тръгна на поход срещу битуригите и се задоволи да продиктува послание до сената по време на пътуването. Предвид на удивителния му успех в Галия, пишеше той, справедливо било към него да се отнесат както към Помпей по отношение на поста му на управител на двете Испании. Неговото „избиране“ като консул без колега фактически било ин абсенция, тъй като той в това време управлявал провинциите си. По време на заемането на консулския пост той не престанал да ги управлява. Във връзка с това биха ли могли уважаваните сенатори да удължат срока на управление на Цезар в Галия и Илирикум, докато му дойде времето да се кандидатира за консул след три години? Което важало за Помпей, би трябвало да важи и за Цезар. В писмото не се споменаваше нищо за закона на Помпей, че всички кандидати трябвало да се регистрират в Рим, което бе начин да се каже, че Цезар знае, че това не важи за него.
Три нундини бяха нужни за изпращането на това писмо и получаването на отговора. Както в много други случаи Цезар използва това време, за да постави битуригите на колене и да ги принуди да молят за милост. Кампанията му протече като серия от походи от по осемдесет километра на ден. Един ден опожаряваше, плячкосваше, убиваше и пленяваше на едно място, на следващия се преместваше на осемдесет километра, преди още новината за идването му да бъде разпространена. Той съзнаваше, че Галия на дългокосите не се признава за победена. Новата стратегия се състоеше в организирането на отделни въстания едновременно и в различни части на страната, с което Цезар се принуждаваше да тъпче по десетина огънчета на различни места наведнъж. При тези безредици обаче беше предвидено в огнищата им на избухване да има римски граждани за избиване, ала такива нямаше. Храната за разпръснатите из цялата страна легиони се закупуваше от самите легиони по време на походите.
В отговор на това Цезар разгроми някои от най-могъщите племена, като започна от битуригите — разгневени от изпращането на Битургон в Рим, за да участва в триумфалното шествие на Пълководеца. За целта той взе само два легиона: фаталния Тринайсети и съставения главно от неопитни бойци Петнайсети. Легионът с най-голям номер бе легионът на резервите. В него войниците се обучаваха, след което отиваха като попълнения в другите подразделения. Сегашният Петнайсети бе резултат от закона на Помпей, издаден предишната година, който гласеше, че всички римски граждани между седемнайсет и четирийсет години трябвало да служат във войската — закон, много удобен за Цезар, който никога не беше срещал затруднения в намирането на доброволци, но често влизаше в пререкания със сената, ако му потрябваха повече хора.
На деветия ден на февруари той се върна в Бибракт. Земите на битуригите бяха опустошени, повечето им боеспособни мъже бяха избити, а жените и децата — взети в плен. В Бибракт го чакаше отговорът от сената на молбата за удължаване срока на управление в провинциите му. Отговор, който бе очаквал, но дълбоко в сърцето си се беше надявал да не е такъв, ако ще само защото отхвърлянето на молбата му бе истинска лудост.
Отказаха му; сенатът нямаше намерение да се отнася с Цезар както с Помпей. Ако искаше да стане консул след три години, трябваше да се държи като всеки друг римски управител: да се откаже от империума, провинциите и войската си и да регистрира кандидатурата си лично в Рим. В отговора не се обсъждаше лекият намек на Цезар, че задължително ще бъде избран за първи консул. Всеки знаеше, че ще стане така. Той никога не участваше в избори, които няма да спечели. Нито даваше подкупи. Не смееше да дава подкупи. Имаше твърде много врагове, които търсеха повод да го изправят на съд.