Фабий и Ребил го изгледаха потресени.
— Не можем ли да го подкопаем, без да строим насипа и кулата?
— И да им издадем истинските си намерения? Из цяла Галия има мини за сребро и мед, Ребиле. Предполагам, че в крепостта има достатъчно мъже с миньорски умения. Не искам да се повтаря онова, което стана, когато обсаждахме атватуките. Тунели и контратунели, оплетени и пресичащи се, сякаш прокопани от армия обезумели къртици. Тунелът трябва да се пази в пълна тайна. Единствените сред хората ни, които ще знаят за него, ще са тези, които го копаят. Затова насипът и отбранителната кула трябва да изглеждат сериозна неприятност на противника. Не обичам да губя хора, но искам тази работа да се свърши, и то час по-скоро.
И така, нагоре по склона започна да се издига насип, след това обсадна кула. Изненаданите и уплашени жители на Укселодунум оказваха отпор със стрели, копия, камъни и огън. Когато най-сетне осъзнаха на каква височина ще се издига кулата, те излязоха от крепостта и нападнаха. Сражението бе ожесточено, защото римските войници наистина вярваха в голямото значение на съоръжението и се отбраняваха упорито. Скоро кулата пламна, а мантелите от двете й страни бяха застрашени.
Поради тясното пространство повечето римски легионери не участваха в битката — те се събраха колкото се можеше по-близо и започнаха да насърчават другарите си, кардурките от крепостните стени също окуражаваха своите бойци. Цезар бързо разгони зрителите от своя лагер, а ги накара да се разпръснат около крепостта и да вдигат колкото могат повече шум, сякаш се готвят за масирана атака.
Тази хитрост проработи. Кардурките се оттеглиха и дадоха възможност на римляните да потушат пожара.
Десететажната обсадна кула отново започна да расте, но така и не бе използвана. Под земята тунелите напредваха безжалостно и един по един подхранващите потоци на извора бяха отклонени. Почти в същия момент, в който върху кулата трябваше да се разположи артилерия, чудесният извор на Укселодунум пресъхна завинаги.
Това дойде като гръм от ясно небе за обсадените. Посланието бе ясно: боговете бяха свели глави пред мощта на Рим, бяха изоставили Галия, за да дарят с любовта си Цезар. Каква полза да се отбраняват, след като боговете обичаха Цезар и Рим?
Укселодунум капитулира.
На следващата заран Цезар събра всичките си легати, префекти, военни трибуни и центуриони, за да участват в последния удар върху Галия. Включително и Авъл Хирций, който бе пристигнал с двата легиона на Квинт Фуфий Кален.
— Ще бъда кратък — заговори той, седнал на курулното си кресло в пълни бойни доспехи и с жезъла си от слонова кост под десния лакът.
Светлината от големия отворен прозорец зад гърба му падаше право върху лицето му. Той нямаше още петдесет, но шията му бе прорязана от дълбоки бръчки, макар че под брадичката му още нямаше отпусната кожа. Бръчки пресичаха и челото му, разклоняваха се около ъгълчетата на очите му, извиваха се покрай носа му, подчертаваха високите му скули, като прорязваха страните му. Във военните походи той не полагаше грижи за оредялата си коса, но сега носеше венеца си от дъбови листа, символ, че е спасил живота на другарите си в сражение, защото искаше си придаде допълнителен авторитет. Когато влизаше в някоя зала с този венец, всички трябваше да се изправят и да го аплодират, дори Катон и Бибул. Заради тази корона цивика той бе влязъл в сената на двайсетгодишна възраст; заради този венец всеки войник знаеше, че Цезар се е бил на предната линия на фронта с меч и щит, въпреки че служещите при него го виждаха достатъчно често в битките, за да не се нуждаят от такова напомняне.
Изглеждаше ужасно уморен, но никой от присъстващите не се залъгваше, че това се дължи на физическа умора — Цезар бе в отлична форма, невероятно силен мъж. Не, той страдаше от душевно и емоционално изтощение, даваха си сметка всички. И се чудеха защо.