— Краят на септември е. Разгарът на лятото — продължи той с ясен глас. — И ако това се случваше преди две или три години, всеки би казал, че войната в Галия най-сетне е приключила. Ала всички ние, които сме тук сега, знаем, че не е така. Кога ще се признаят племената на Галия Комата за победени? Кога ще се оставят в ръцете на Рим и ще приемат, че са в безопасност, защитени и обединени както никога преди? Галия е бик, загубил очите, но не и яростта си. Тя напада отново и отново, блъска се в стени, камъни, дървета. Постепенно губи сили, но никога не се успокоява.
В стаята цареше пълна тишина, никой не помръдваше, никой не смееше да се изкашля. Очакваха да чуят нещо изключително важно.
— Как можем да усмирим този бик? Как можем да го убедим да легне спокойно, за да намажем раните му с целебен мехлем? — Гласът му се промени, стана по-тъжен. — Всички вие, до най-младшия центурион, сте запознати с трудностите, които срещам в Рим. Сенатът иска кръвта ми, плътта ми, духа ми… и моята дигнитас, личния ми принос в добруването на обществото. Която е и ваша дигнитас, защото вие сте мои служители. Скелетът на обичаната ми войска. Когато падна аз, падате и вие. Когато обезчестят мен, обезчестяват и вас. Това е вечна заплаха, но не за това съм ви събрал. Споменавам го само, за да наблегна на онова, което ще кажа след малко.
Той си пое дъх.
— Срокът на управлението ми няма да бъде продължен. През мартенските календи на по-следващата година то ще свърши. А може да бъде приключено и през календите на идния март, макар че аз ще сторя всичко, за да го предотвратя. Следващата година ще ми е нужна за административната работа, която ще превърне Галия Комата в нормална римска провинция. Затова тази безсмислена, безполезна разточителна война трябва да приключи тази година. Аз не изпитвам никакво удоволствие при вида на бойните полета след битка, защото по тях лежат и римски жертви. И толкова много гали, както келти, така и белги, загинали само заради една мечта, която нямат подготовка и способности да осъществят. В това щеше да се увери Версенжеторикс, ако беше победил.
Той се изправи и се намръщи:
— Искам войната да свърши тази година. Не временно примирие, а траен мир. Мир, който ще продължи след смъртта и на последния присъстващ в тази зала, след смъртта на децата му и на техните деца. Ако това не стане, германите ще нахлуят и историята на Галия ще тръгне в друга насока, а също и историята на обичаната ни Италия, защото германите няма да се задоволят с превземането на Галия. При последното им идване Рим изпрати срещу тях Гай Марий. Убеден съм, че Рим изпрати и мен тук, за да направя така, че германите никога повече да не се върнат. Галия Комата е естествена бариера, не Алпите. Ние трябва да задържим германите от другата страна на Ренус, ако искаме нашият свят, включително светът на Галия да заживее в благоденствие.
Цезар направи няколко крачки, отново се върна в средата на залата и огледа присъстващите.
— Повечето от вас са служили при мен много дълго време. И всички сте били с мен достатъчно дълго, за да знаете що за човек съм. Не съм жесток, причиняването на болка не ми доставя удоволствие. Обаче стигнах до извода, че Галия на дългокосите има нужда от урок, толкова жесток, толкова смразяващ, че споменът за него да се предава с поколенията и да разубеждава всеки, който помисли за ново въстание. По тази причина ви събрах днес тук. Исках да ви кажа моето решение, а не да ви питам за разрешение. Аз съм главнокомандващият и решението е в моите ръце. Аз вече го взех. То не зависи от вас. Гърците смятат, че само извършителят на едно деяние е виновен за него, ако деянието е престъпно. Затова вината пада само на моите рамене. Никой от вас няма нужда да я споделя. Никой от вас няма да страда заради нея. Аз нося цялото бреме. Често сте ме чували да казвам, че споменът за извършеното зло ще ме преследва в старостта ми, но има причини да не се боя от тази съдба така, както се страхувах от нея, преди да разговарям с Катбад друида.
Той се върна при курулното си кресло и седна.
— Утре ще се заема с мъжете, които защитаваха Укселодунум. Според изчисленията ми те са около четири хиляди. Да, може да са повече, но четири хиляди ще свършат работа. На тези, които ни гледат най-намръщено, които ни мразят най-много, ще отрежа и двете ръце.
Той изрече тези думи съвършено спокойно; в залата се чу лека въздишка. Колко хубаво, че нито Гай Требоний, нито Децим Брут бяха тук! Ала Хирций го гледаше с насълзени очи и Цезар трудно понасяше това. С усилие прикри чувствата си, после продължи: