— Да, мамо, боя се от теб, ала вече не съм дете и някои неща трябва да се казват право в очите. Неща, които ще се отразят зле на кръвта, на името ни. Като Понтий Аквила!
Сервилия се извърна и излезе, като затвори вратата удивително тихо. Спря навън под колонадата на перистила разтреперана и със стиснати юмруци. Как смееше! Нима бе лишен от всичко човешко? Нима никога не беше горял от страст, не бе изпитвал желание, не го бяха преследвали в нощта глад, самота и нужда? Не, никога. Не и Брут. Анемичен, отпуснат, импотентен. Нима си въобразяваше, че не й е ясно, при положение, че жена му живееше в нейната къща? Жена, до която дори не се беше доближил, камо ли да спи с нея. А и не ходеше да жъне в чужди ниви. От каквото и да беше направен синът й (а тя често се питаше каква материя го изгражда), то не беше огън, гръм, вулкан, земетресение. Понякога, както сега, когато изрази мнението си за Понтий Аквила, той се престрашаваше и изказваше неодобрението си. Но как смееше! Имаше ли някаква представа?
Толкова много години бяха изминали от заминаването на Цезар за Галия, години, през които бе лежала сама, бе искала зъби и блъскала с юмруци възглавницата. Години, през които не преставаше да го обича, да го желае, да се нуждае от него. Беше като обезумяла от любов, разтреперана от желание. Преживяваше такива жестоки сблъсъци — дуели между страстта и разума, войни за самообладание. О, и това изтънчено удоволствие да бъдеш обладана, да бъдеш превзета и подчинена от един мъж, командвана, наказвана, заробена. Какво друго би могла да желае една жена, съзнаваща много добре способностите си, освен един мъж, който да спечели уважението й? Който да я превъзхожда във всичко, но въпреки това да е свързан с нея единствено посредством достойнствата й на жена. Цезаре, Цезаре…
— Изглеждаш развълнувана.
Тя подскочи, обърна се, той стоеше до нея. Луций Понтий Аквила. Любовникът й. Беше трийсетгодишен — по-млад от нейния син. Току-що бе приет в сената като градски квестор. Потеклото му не беше знатно. Ала щом го погледнеше, това вече нямаше значение. Толкова беше красив! Много висок, със съвършени пропорции на тялото, с къса къдрава кестенява коса, с наситенозелени очи, с лице с високи скули и страстни устни. И най-хубавото в него бе, че й напомняше за Цезар.
— Мислех си нещо и се развълнувах.
— Развълнувана от любов или от омраза?
— Омраза. Омраза, омраза, омраза!
— Значи си мислила за мен.
— Не, мислех за сина си.
— Какво е направил, че да те ядоса?
— Каза, че връзката ми с теб е унизителна.
Той заключи вратата, затвори кепенците, сетне се обърна и я погледна с усмивка, от която коленете й се подкосяваха.
— Голям аристократ е твоят Брут — рече спокойно. — И разбирам неодобрението му.
— Той не разбира — заговори Сервилия, докато смъкваме бялата му тога и я премяташе на един стол. — Вдигни си крака. — Тя развърза сенаторската му обувка от кафява кожа. — Дай другата. — Втората обувка също бе свалена. — Вдигни ръце.
Сервилия смъкна и бялата му туника с една пурпурна ивица на дясното му рамо.
Той остана гол. Сервилия отстъпи леко, за да го види да насити погледа, ума, духа си. Малкото тъмночервени косми на гърдите му изтъняваха в едва видима ивица, за да се слеят с гъстите косми на слабините му, където тъмният му член се показваше над изящния му пълен скротум. Самото съвършенство. Бедрата му бяха стройни, прасците му — добре оформени, коремът му — плосък, гърдите — мускулести. Имаше широки рамене и дълги и жилести ръце.
Тя направи малък кръг около него, за да се наслади на стегнатото му седалище, на тънкия му кръст, на широкия му гръб, на главата върху якия му врат. Красавец! Какъв мъж! Как можеше да докосне това съвършенство? Той беше за Фидий и Праксител, заслужаваше да бъде обезсмъртен в скулптура.
— Сега е мой ред — рече той, когато тя огледа тялото му.
Тя разпусна буйната си коса, съвършено черна, с изключение на два бели кичура на слепоочията. Смъкна робата си в алено и кехлибар. Петдесет и четири годишната Сервилия застана чисто гола пред любовника си, без да почувства никакво притеснение. Кожата й бе гладка като слонова кост, а пълните й гърди — все още стегнати, ала мускулите на седалището й вече бяха отпуснати, талията — по-разширена. Възрастта, знаеше тя, изобщо не влияеше на тези неща между един мъж и една жена.
Тя легна на кревата и отпусна ръце от двете страни на покритите си с черни косми слабини и раздалечи леко срамните си устни. Не беше ли казал Цезар, че това е най-красивото цвете, което някога е виждал? Нейната самоувереност се крепеше на това, на гордостта, че държи Цезар в плен.