Старата Хостилиева курия бе доста мрачна отвътре: редовете за сенаторите бяха от грубо одялани вулканични камъни, стените бяха боядисани в убити тонове с редки червени спирали и прави линии на бежов фон, курулният подиум също беше от вулкански туфи, а свободното пространство между двата предни реда — покрито с черен и бял мрамор, толкова стар, че отдавна бе загубил всякаква следа от блясък и величие. В пълен контраст с тази антична простота Помпеевата курия беше облицована с разноцветен мрамор. Стените бяха покрити с розови и червени плочи, подредени в сложни шарки между позлатени пиластри. Задните редове от двете страни бяха облицовани с кафяв мрамор, средните — в жълт, долните — в кремав, а курулният подиум — в блестящ светлосин мрамор, докаран чак от Нумидия. Пространството между редовете бе покрито с кръгли пурпурни и бели плочки. От обратната страна на колонадата през високи прозорци, защитени добре от широки корнизи и закрити с позлатени решетки, проникваше достатъчно светлина.
Макар че интериорът на Курия Помпея караше много хора да сумтят презрително заради ненужната показност, не обзавеждането бе най-обидното в цялата сграда, а статуята на самия Помпей, издигната зад курулния подиум. Тя бе в естествен размер (и следователно не обида към боговете) и го представяше такъв, какъвто е бил преди двайсет години при първото си консулство — строен, добре сложен мъж на трийсет и шест, с гъста светлоруса коса, ясни сини очи и закръглено, определено нехарактерно за римлянин лице. Скулпторът бе дал всичко от себе си, но и художникът, оцветил лицето, косата, очите и кафявите сенаторски обувки с полукръгли катарами, също се беше постарал. Само тогата и онова, което се показваше от туниката, бяха изработени по новия метод — не оцветени, а направени от добре полиран мрамор: бял за тогата и туниката и пурпурен за ръба на тогата и ивицата през туниката. Тъй като Помпей бе накарал да качат статуята на четири стъпки висок пиедестал, тя се извисяваше над всички като председател на всяко заседание на сената, което се провеждаше в залата.
Почти всички четиристотин сенатори, намиращи се по това време в Рим, дойдоха в Курия Помпея за това дългоочаквано заседание през мартенските иди. Гай Марцел Големия имаше известно право да смята, че Помпей иска да ги принуди да се събират в неговата курия, защото сенатът беше пренебрегвал творението му. Ала Марцел Големия не виждаше една друга цел на Помпей, а именно, че ако искаше да събере всичките си членове на едно място, сенатът трябваше да заседава извън помериума, свещената граница на Рим. Това означаваше, че Помпей спокойно можеше да посещава тези заседания, без да губи империума и властта над провинциите си в Испания. И тъй като войската му оставаше от другата страна на морето, в качеството си на куратор на римските зърнени запаси той се радваше на правото да живее до самите стени на Рим и да пътува спокойно из Италия, две неща, официално забранени на останалите управители на провинции.
Небето над Еквилина едва просветля, когато сенаторите започнаха да се тълпят в перистила, където повечето предпочетоха да останат, докато председателстващият заседанието Луций Емилий Лепид Паул се появи. Събираха на групички според политическите си убеждения и разговаряха с доста повече плам от друг ден в такъв ранен час. Заседанието обещаваше да е интересно и очакванията бяха големи. Всеки обича да присъства на падането на един кумир, а този ден всички бяха убедени, че Цезар, идолът на народа, ще рухне.
Предводителите на добрите люде стояха на задната колонада на Помпеевата курия: Катон, Ахенобарб, Метел Сципион, Марк Марцел (вторият консул от предишната година), Апий Клавдий, Лентул Спинтер, Гай Марцел Големия (тазгодишният втори консул), Гай Марцел Малкия (за когото се говореше, че ще е консул догодина), Фауст Сула, Брут и двама народни трибуни.