— Велик, велик ден! — излая рязко Катон.
— Началото на края на Цезар — съгласи се с усмивка Луций Домиций Ахенобарб.
— Той не е лишен от поддръжници — вметна скромно Брут. — Видях Луций Пизон, Филип, Лепид, Вация Изаурик, Месала Руф и Рабирий Постум. Отделили са се и изглеждат самоуверени.
— Долна паплач! — изсъска презрително Марк Марцел.
— Кой знае обаче какво ще решат педариите, когато се стигне до гласуване? — намеси се Апий Клавдий, все още доста неспокоен заради продължаващото дело за злоупотреби.
— Повечето ще гласуват по-скоро за нас, отколкото за Цезар — успокои го Метел Сципион.
В този момент се появи първият консул Паул, предхождан от ликторите си, и влезе в Помпеевата курия. Сенаторите забързаха след него. Всеки си носеше сгъваемо столче, някои водеха писари, за да запечатат това паметно събитие за личните си архиви.
Бяха прочетени молитви, бе направено жертвоприношение и знаците показаха, че заседанието ще е плодотворно. Сенаторите се настаниха на столчетата си, курулните магистрати — в креслата си от слонова кост върху бялата мраморна платформа под статуята на Помпей Велики.
Самият Помпей пък седеше на долния ред отляво на подиума, облечен в тогата си с пурпурна обшивка, с лека иронична усмивка и без да сваля очи от точното си копие. Колко обещаващ бе този ден! Единственият човек, който заплашваше да го засенчи, щеше да бъде повален. И то без никакво усилие от страна на Помпей. Никой нямаше да може да го сочи с пръст и да твърди, че е участвал в заговора за свалянето на Цезар. Дори нямаше нужда да присъства. Разбира се, той щеше да гласува за отнемането на провинциите на Цезар, но така щяха да сторят и повечето сенатори. Нямаше да се наложи да се изказва по въпроса. Добрите люде щяха да свършат цялата работа.
Паул, който държеше фасциите през месец март, седна на креслото си, поставено малко по-напред от това на Гай Марцел Големия, осемте претори и двамата курулни едили се наредиха зад тях.
Точно пред курулния подиум бе поставена много дълга, добре полирана дървена скамейка. На нея седяха десетте народни трибуни, хората, избрани от плебеите, за да бранят интересите им и да държат патрициите на мястото им. Или поне така е било в зората на републиката, когато патрициите са контролирали сената, консулството, съдилищата, центуриатното събрание и всички области на обществения живот. Това положение обаче не се беше задържало много след детронирането на последния цар на Рим. Плебеите се бяха издигнали, бяха натрупали повече богатства и искаха все по-голямо участие във властта. Двубоят между плебеи и патриции бе продължил с променлив успех цели сто години. В края на краищата плебсът си издейства един от консулите да е плебей, половината места в колегията на жреците да се заемат от плебеи и правото един плебейски род да се нарича благороден, щом някой от представителите му се издигне в ранг на претор. Също така създадоха колегията на народните трибуни, които полагаха клетва да защитават правата на плебса дори с цената на живота си.
С течение на времето ролята на народните трибуни се беше променила. Постепенно плебейското събрание иззе основната законодателна власт и започна да блокира инициативите на патрициите и да управлява сената в полза на конническото съсловие, съставляващо основното ядро на плебса.
Сетне се появиха нов вид народни трибуни, най-ярки пример, за каквито бяха двама велики плебейски благородници братята Тиберий и Гай Семпронии Гракхи. Те използваха постовете си в плебейското събрание, за да вземат част от властта както на патрициата, така и на плебса и да я дадат на най-нисшите и бедни слоеве на обществото. Заради това и двамата умряха от мъчителна, жестока смърт, но имената им щяха да се помнят завинаги. И спечелиха много велики последователи, съвършено различни в целите и идеалите си, като Гай Марий, Сатурнин, Марк Ливий Друз, Сулпиций, Авъл Габиний, Тит Лабиен, Публий Вациний, Публий Клодий и Гай Требоний. При Габиний, Лабиен, Вациний и Требоний обаче възникна ново явление — те се ръководеха от определен човек, диктуващ политиката им. За Габиний и Лабиен това бе Помпей; за Вациний и Требоний — Цезар.
Сега, на този първи ден на март, след почти петстотин години от създаването си народният трибунат се олицетворяваше от десетте човека, седящи на дървената скамейка, облечени в чисто бели тоги, без право на ликтори, но и неограничени от религиозните традиции, властващи из цялата управленска машина на Рим. Осмина от тях бяха участвали в сената по две-три години, преди да се кандидатират за народни трибуни; двама бяха влезли след избирането си. И деветте бяха хора, чиито имена и лица щяха да бъдат забравени още с напускането на службата им.