— Ти все още имаш империум. Ако тръгнеш към Ариминум, ще се наложи да прекосиш Рубикон, без да имаш право.
— Дотогава предполагам, че ще съм обикновен сенатор и ще имам пълна свобода да ходя, където си поискам. След като се почувстват защитени от извънредното си положение, сенаторите няма да се поколебаят да ме лишат от всичко.
— Значи няма да вземеш Тринайсети в Ариминум, така ли? — попита тревожно Хирций.
Цезар изглеждаше толкова спокоен, уверен както винаги. Затова ли толкова го обичаха легатите му? По принцип нямаше логика, но той винаги печелеше любовта на хората. Не защото имаше нужда от нея, а защото… защото… О, защо, в крайна сметка? Защото бе олицетворение на онова, към което се стремяха всички.
— Разбира се, че ще взема Тринайсети — отвърна Цезар и стана. — Да се приготвят за тръгване след два часа. В пълна готовност за поход, с багажа и артилерията.
— Ще им кажеш ли къде отиват? Цезар вдигна русите си вежди:
— Засега не. Те са израсли от тази страна на Падус. Какво означава Рубикон за тях?
Младшите легати като Гай Азиний Полион се разтичаха из лагера и започнаха да крещят заповеди на военни трибуни и старши центуриони. В резултат след два часа Тринайсети бе вдигнал лагера и се беше строил в колона готов за поход.
Легионерите бяха в добра форма и отпочинали въпреки похода до Тергесте, на който ги бе изпратил Цезар под командването на Полион. Бяха извършили усилено военно учение там, след което бяха останали в Равена достатъчно дълго, за да очакват с нетърпение да влязат в истинска битка.
Цезар им наложи спокоен ход и Тринайсети се установи в един добре укрепен лагер все още на север от Рубикон, официалната граница между Италия и Италийска Галия. Никой не им беше казал, но всеки до последния легионер знаеше, че предстои да пресекат реката. Те бяха готови да застанат зад Цезар при всяко положение и се радваха, че той няма намерение да се предава, а ще отстоява накърнената си дигнитас, която бе дигнитас на всички, служещи при него — от легатите до цивилните военнослужещи.
— Така ще влезем в историята — сподели Полион пред колегата си младши легат Квинт Валерий Орка. Полион обожаваше историята.
— Никой не може да го обвини, че не е опитал да го избегне — отбеляза Орка и се засмя. — Само че това не е в негов стил. Да тръгне само с един легион. Откъде знае какво го чака в Пиценум? Може да изправят десет легиона срещу нас.
— О, не, той е твърде умен, за да го допусне. Три или четири легиона може би, но не повече. И ние ще ги разбием на пух и прах.
— Особено ако два от тях са Шести и Петнайсети.
— Така е.
Късно следобед на десетия ден на януари Тринайсети легион достигна Рубикон. На войската бе заповядано да премине и да се установи на лагер на другия бряг.
Цезар и малката му група легати останаха на северния бряг и там вечеряха. В края на есента реките, спускащи се от Апенините към Адриатика, бяха спаднали до най-ниското си ниво — снеговете отдавна се бяха стопили; а дъжд валеше рядко. Затова въпреки голямата площ, от която събираше водите си (изворите му бяха буквално на една крачка разстояние от тези на Арнус в Апенините), широкият Рубикон бе дълбок едва до коляно и не представляваше никакво препятствие.
Малко думи бяха разменени на тази вечеря. Цезар яде обичайното си скромно меню — малко хляб, няколко маслини, парче сирене, сетне изми ръце и стана от курулното си кресло, което, както забелязаха легатите му, явно нямаше намерение да изостави.
— На конете — нареди той.
Конят, който възседна обаче, не беше някое от няколкото му красиви, добре гледани животни — беше жребецът с набраздени копита, сякаш разделени на отделни пръсти. Както другите два подобни коня, които бе яздил през годините, след като Сула му беше подарил първия, този ветеран от Галската война бе с гладка червеникава козина и дълга грива, добре охранен и подходящ за всеки военачалник, който (като Помпей) не предпочиташе бял жребец. Всяко от копитата му бе разделено на три отделни пръста.
Легатите го наблюдаваха като хипнотизирани от конете си. Най-после да получат недвусмислен знак за започване на война. Щом Цезар яздеше този кон, значи очакваше битка.
Той подкара животното бавно по пожълтялата есенна трева между дърветата към искрящата река. И на граничния бряг спря.
„Това е. Още мога да се върна. Все още не съм нарушил законността, конституцията. Ала прекося ли веднъж тази незабележителна с нищо река, аз се превръщам от слуга на страната си в неин агресор. От две години обаче аз очаквам този момент. Преминах през всичко — планирах, чертах, стремих се с всички сили към целите си. Направих невероятни отстъпки. Бях готов дори да се задоволя с Илирикум и един легион. Ала през цялото време знаех, че те няма да отстъпят. Че са решени да се изплюят върху мен, да забият лицето ми в праха, да ме унищожат. Ти си го изпроси, Катоне. Сега ще си го получиш. Принуди ме да тръгна срещу собствената си страна, да обърна гръб на законността. Помпей, ти най-после ще разбереш какво е да се изправиш пред достоен противник. В момента, в който конят ми намокри копита, аз съм престъпник. И за да изтрия срама от името си, аз ще започна война, ще се бия срещу собствените си сънародници — и ще победя.“