Хирций изпухтя доволно, обърна се към Курион:
— Това ще бъде една от най-великите му речи.
— Той не може да загуби — съгласи се Курион. Цезар продължи:
— Тази малка група хора и сената, които манипулират, посегнаха на моята дигнитас, на правото ми да допринасям за доброто на народа. Искат да разрушат всичко, което съм съградил, като твърдят, че съм извършил предателство! А като обявяват мен за предател, те опетняват и вашата чест! Помислете, момци мои! За всички тези изморителни преходи, за нундините на глад и лишения, за раните от мечове, от стрели и копия, за загиналите на бойното поле по такъв славен и достоен начин! Помислете! Помислете къде бяхме, какво направихме, помислете за усилията, за лишенията, за потта, за самотата! Помислете за колосалната слава, с която покрихме Рим! И за какво? За да бъдат народните ни избраници бити, ритани, за да бъдат делата ни осмивани и отричани, омърсени от една малка клика негодници! Лоши като войници и още по-лоши като пълководци, такива са те до един! Кой е чул някога Катон да води войска? Ахенобарб да завзема други земи?
Цезар замълча, усмихна се и вдигна рамене:
— Ала кой от вас изобщо е чувал името Катон? Ахенобарб може би, неговият прадядо беше добър воин! И така, момци, ще ви кажа едно име, което със сигурност сте чували. Гней Помпей, който си присвои сам прякора „Велик“! Да, Гней Помпей, който би трябвало да застане на моя страна, на ваша страна! Ала който, затлъстял и остарял, бе избран, за да държи гъбата, с която да бърше задниците на добрите люде! Той загърби интересите на войската! Той поддържа кампанията срещу мен от самото начало! Защо? Защо го прави? Защото аз го засенчих! Защото не е достатъчно „Велик“, за да признае, че някой друг може да командва войска по-добре от него! Защото кой може да се сравни с моите момчета? Никой! Никой! Вие сте най-способните войници, държали някога римски щит и меч! И ето ни сега, аз и вие, от забранената страна на една река, на път да възвърнем накърнената си чест! Аз не бих започнал война за каквото и да било. Не бих се противопоставил на тези идиоти в сената по каквато и да била причина. Моята дигнитас е най-важното в живота ми, тя е всичко, което съм постигнал! Аз няма да им позволя да ми я отнемат! Няма да позволя да опетнят вашата част. Защото вие сте част от мен! Ние вървяхме заедно и отрязахме всичките три глави на Цербер! Преминахме през сняг, град и дъжд! Прекосихме един океан, изкачихме планини, преплувахме буйни реки! Накарахме най-смелите народи на света да подвиват крак пред нас! Да се подчинят на Рим! И какво може да представи бедното отминало величие Гней Помпей срещу това? Нищо, момци, нищо! Какво решава обаче той? Решава да ни лиши от славата, от почитта, от приноса ни към Рим! От всичко, което се обединява в думата дигнитас!
Той замълча, протегна ръце, сякаш да ги прегърне:
— Аз обаче съм ваш слуга, момци мои. Аз съществувам благодарение на вас. Вие трябва да вземете окончателното решение. Да навлезем ли в Италия, за да отмъстим за нашите народни избраници и да възвърнем честта си? Или да преклоним глава и да се върнем в Равена? Кое да бъде? Напред или назад?
Никой не бе помръднал. Никой не бе издал звук. Мълчанието продължи дълго след като военачалникът завърши речта си. Накрая старшият центурион се провикна:
— Напред! Напред!
— Напред! Напред! Наред! — последваха го войниците. Цезар слезе от трибуната си и тръгна между редиците им, за да стисне всяка подадена му ръка.
— Какъв човек! — възкликна Полион пред Орка.
Вечерта обаче четиримата бегълци от Рим облякоха кожени ризници и Цезар събра военния си съвет.
— Хирций, речта ми беше ли записана?
— В момента се преписва, Цезаре.
— Искам да се разпространи сред легатите ми и да бъде прочетена пред всичките ми легиони.
— Всички ли са на наша страна? — попита Целий. — Легатите имам предвид.
— Всички, освен Тит Лабиен.
— Това не ме изненадва — отбеляза Курион.
— Защо? — поинтересува се Целий, най-малко информираният от всички.
Цезар вдигна рамене:
— Аз не го искам.
— Откъде знаят легатите ти?
— Посетих ги в Галия Комата през октомври.