— Пфу! — изсумтя Цезар и отново се съсредоточи върху писмото.
„И така, Цезаре, това е всичко за момента. Останах много натъжен от новината за смъртта на Квинт Лаберии Дур почти веднага след акостирането му в Британия. Все такива вести ни пращаш!“
Цезар остави писмото на масата и взе това от септември, по-малкия свитък. Разви го и се намръщи. Някои от думите бяха размазани и изцапани, сякаш върху листа е капала вода, преди мастилото да попие добре в папируса.
Атмосферата в палатката се промени, сякаш следобедното слънце, греещо все още навън, внезапно бе залязло. Хирций вдигна поглед и го побиха тръпки, Фаберий потрепери.
Цезар още стоеше наведен над второто писмо на Помпей, но цялото му тяло бе застинало; очите му, скрити за погледа на другите двама, също бяха като неподвижни (можеха да се закълнат в това).
— Оставете ме — спокойно изрече той.
Хирций и Фаберий веднага се измъкнаха навън, зарязвайки книжа и писалки.
„О, Цезаре, как ще го понеса? Юлия е мъртва. Прекрасното ми, красиво, добро малко момиче е мъртво. Покосена в двайсет и втората си година. Аз затворих клепачите й и поставих монети върху тях; сложих златни динари между устните й, за да съм сигурен, че ще получи най-доброто място на сала на Харон.
Почина при раждането на сина ми. Бяха минали само седем месеца и по нищо не личеше какво ни чака. Освен, че не се чувстваше много добре. Никога не се оплакваше, но аз виждах. След това получи родилни болки и роди. Момче, което живя два дена и така надживя майка си. Тя почина от кръвотечението. Нищо не можеше да спре кръвоизлива. Ужасен начин да загубиш живота си! Беше в съзнание почти до последния момент, през цялото време ставаше все по-слаба и по-бледа. Говореше на мен и на Аврелия, през цялото време говореше. Спомняше си неща, които не е довършила, и ме караше да й обещавам, че ще ги свърша вместо нея. Глупави неща, като да събера и да изсуша бълхавиче, въпреки че до сезона му остават още няколко месеца. Все повтаряше колко много ме обича, че ме е обичала от малка. Колко щастлива съм я направил. Че не съм й причинил нито един миг на болка, така казваше. Как може да изрече такива думи, Цезаре? Аз й причиних болката, която я уби, онова хилаво, голо същество. Ала аз се радвам, че той умря. Светът не е готов да приеме мъж, носещ в едно моята и твоята кръв. Щеше да го смачка като хлебарка.
Тя все ми се явява. И плача, плача, и сълзите не свършват. Последното в нея, което запази живота си, бяха очите, толкова огромни и сини. Изпълнени с любов. О, Цезаре, как ще го понеса? Шест кратки години. След няколко дена навършвам петдесет и две, ала животът ми с нея продължи само шест кратки години. Бях решил да я освободя от задълженията и към мен. Дори не съм подозирал, че ще стане по такъв начин и толкова скоро. О, щеше да е твърде рано, дори да бяхме женени от двайсет и шест години! О, Цезаре, каква болка! Защо не бях аз на нейно място? Тя обаче ме накара да се закълна тържествено, че няма да я последвам. А сега? Как ще живея? Аз я помня! Как изглеждаше, как звучеше гласът й, как се усмихваше, какъв вкус имаше. Тя свири на душата ми като на лира.
Няма смисъл. Не виждам добре, за да пиша, но мое задължение е да ти разкажа всичко. Знам, че ще ти изпратят това писмо в Британия. Накарах Марк, средния син на чичо ти Кота (той е претор тази година), да свика сената. Помолих да гласуват погребение с държавни почести за покойното момиче. Ала този лъжливец, тази курва Ахенобарб не искаше и да чуе. И Катон на курулния подиум зад него все крещеше не, та не. Жените не можели да бъдат погребвани с държавни почести; ако гласували такива на моята Юлия, щели да осквернят светостта на държавата. Наложи се да ме удържат, иначе щях да убия този изрод Ахенобарб с голи ръце. Все още потрепервам, като си представя как стискам гърлото му. Говори се, че сенатът никога не се противопоставя на първия консул, но те го направиха. Гласуваха почти единодушно за погребение с държавни почести.
Тя бе най-красива и в смъртта си, Цезаре. Подготвиха я грижливо. Бе красива дори в мъртвешката си белота, но те оцветиха кожата й и сплетоха буйната й сребриста коса в любимата й прическа, с гребена със скъпоценни камъни, който й подарих за двайсет и втория й рожден ден. И положена сред черните и златистите възглавници на носилката си, тя приличаше на богиня. Нямаше нужда да я крият в тайното отделение на носилката и да поставят восъчна фигура на нейно място. Накарах да я облекат в любимото й лавандулово синьо, в същия цвят, в който я видях за пръв път, когато си помислих, че е самата Диана, слязла на земята.