Шествието бе по-величествено от церемонията за погребението на кой да е римски мъж. В предната колесница седеше Корина, мимът, с маска на Юлия на лицето — бях поръчал да я изработят в храма на Венера Победоносна в театъра ми. Корина носеше и златната рокля на Венера. Всички бяха там, от първия консул от Юлиите до Квинт Марк, царя на Цина. Четирийсет колесници с коне, черни като обсидиани.
И аз бях там, макар че не ми е позволено да пресичам помериума. Уведомих ликторите на трийсетте курии, че този ден ще се възползвам от правото си във връзка със задълженията ми по събиране на житото, което ми позволява да прекося свещената граница, за да посетя провинциите си. Мисля, че Ахенобарб се страхува от мен. Не направи никакъв опит да ме спре.
Какво го е уплашило? Многолюдната тълпа на форума. Цезаре, никога не съм бил свидетел на такова нещо. Не и за погребение, дори на това на Сула. За Сула дойдоха от любопитство. За Юлия дойдоха да плачат. Хиляди и хиляди хора. Най-обикновени хора. Аврелия казва, че е така, защото тя е израсла в Субура, сред тях. Тогава са я заобичали. И още я обожават. Толкова много евреи! Не знаех, че в Рим има толкова много. Не можеш да ги сбъркаш с дългите им къдрави бради и коси. Разбира се, ти се отнасяше добре с тях, когато беше консул. Ти също си израсъл сред тях, знам. Въпреки че Аврелия твърдеше, че са дошли да оплакват Юлия заради самата нея.
Помолих Сервий Селпиций Руф да произнесе слово от рострите. Не знам ти кого би предпочел, но той е чудесен оратор. А някак си не посмях да помоля Цицерон. О, той щеше да се съгласи! Заради теб, ако не за мен. Ала не мисля, че щеше да го направи от сърце. Той никога не пропуска възможността да се покаже. А Сервий е искрен човек, патриций, и по-добър оратор от Цицерон, когато темата не е политика.
Не че имаше някакво значение. Надгробното слово така и не беше произнесено. От нашия дом в Карине до форума всичко вървя по плана. Четирите колесници бяха посрещнати с огромно благоговение; чуваше се само шумът от хиляди оплаквачи. И тогава носилката на Юлия мина покрай Регия и излезе на открито по средата на форума, отвсякъде се разнесоха възгласи, хората закрещяха. По-малко са ме плашили бойните викове на варварите, отколкото тези смразяващи кръвта стонове. Тълпата се стече към носилката. Никой не можеше да ги спре. Ахенобарб и неколцина от трибуните опитаха, но бяха отнесени като листа в порой. И после народът изнесе носилката в самия център на форума. Започнаха да трупат всякакви неща за клада — обувките си, папируси, парченца дърво. Не знам откъде ги взимаха, предметите продължаваха да се трупат.
Изгориха я там, във форум Романум. Ахенобарб едва не припадна на стъпалата на сената, Сервий гледаше занемял от трибуната, където се бяха скрили всички артисти, като варварски жени, научили за наближаването на легионите ни. Из целия Рим препускаха празни колесници с разбеснели се коне, официалните оплаквачи не успяха да стигнат по-далеч от храма на Веста и стояха безпомощно там.
Това обаче изобщо не беше краят. В тълпата имаше и някои първенци на плебеите и те отидоха пред Ахенобарб на стълбите на сената. Поискаха да погребат праха на Юлия на Марсово поле, сред героите. Катон стоеше до Ахенобарб. Той отклони тази молба. Не, не! Жена никога не можело да бъде погребана на Марсово поле! Щяло да стане само през труповете им! Помислих си, че Ахенобарб ще получи удар. Тълпата обаче продължаваше да се трупа и накрая Катон и Ахенобарб осъзнаха, че това наистина ще стане през труповете им, ако не склонят.
И така, моето мило момиче ще бъде погребано на Марсово поле редом с героите. От скръб не успях да го уредя, но ще го направя. Ще е най-великолепният гроб там, имай ми вяра. Най-лошото е, че сенатът забрани игрите в нейна памет. Никой няма доверие на тълпата.
Аз изпълних дълга си. Разказах ти всичко. Майка ти го прие много тежко, Цезаре. Помня, че ти писах, че не изглеждаше по-възрастна от четирийсет и пет. Сега обаче всичките й седемдесет години й личат. Весталките се грижат за нея, милата ти жена Калпурния също. На нея също ще й липсва Юлия. Бяха приятелки. О, пак тези сълзи. Изплаках цял океан. Момичето ми си отиде завинаги. Как ще го понеса?“
„Как ще го понеса? — Цезар бе толкова потресен, че очите му останаха сухи. — Юлия? Как ще го понеса? Как ще го понеса? Единственото ми дете, съвършената ми перла. Аз съм на четирийсет и шест, а дъщеря ми умира при раждане. Така се спомина и майка й, когато искаше да ми роди син. Как всичко в света се повтаря! О, майко, как ще те погледна в очите, когато се върна в Рим? Как ще понеса съболезнованията, откъде ще взема тази сила? Всички ще се тълпят да ми изкажат съчувствието си, искрените си съболезнования. Ала как ще го понеса аз? Да им покажа скръбта си — никога. Скръбта е само моя. Не принадлежи на друг. Никой не може да я види. Не съм виждал детето си от пет години и вече няма да го видя никога. Почти не помня как изглеждаше. Спомням си само, че никога не ми е причинила грижа или болка. Е, нали затова се казва, че само добрите хора умират млади. Само най-съвършените не погрозняват от годините и не се покваряват от дълъг живот. О, Юлия! Как ще го понеса?“