Когато Цезар предприе този последен поход към крепостта на касите, на упоритите му воини им беше дошло до гуша от брити, колесници и оскъдни порции. Да не споменаваме ужасната жега. Те бяха свикнали с жегата — можеха да извървяват по хиляда километра в горещината с не повече от един ден почивка, като всеки войник носеше тежък багаж на раздвоена пръчка върху лявото си рамо и стигаща до коленете метална ризница, която се стягаше на кръста с колана за меча и кинжала, за да се облекчат раменете му от тежестта. Това, на което не бяха свикнали, беше непоносимата влажност — тя ги бе забавила значително, толкова много, че Цезар се принуди да преразгледа плановете си за разстоянията, преодолявани за един ден. При нормалната италианска или испанска горещина — те бяха над петдесет километра на ден. В Британия те бяха трийсет.
Този ден обаче беше по-лесно. С водачеството на триновантите и без излишен товар (част от войската бе останала да охранява лагера) войниците вървяха леко, с шлемове на главите и копия в ръце. Когато навлязоха в гората, вече бяха готови. Заповедите на Цезар бяха по-особени от обикновено — да не се отстъпва нито крачка, конете да се посрещат с щитовете и копията да стоят постоянно насочени към сините гърди на нападателите. След това да се използват мечовете.
За да поддържа бойния дух, Цезар се движеше в средата на колоната. Обикновено предпочиташе да върви пеша, качваше се на кон само когато искаше да разгледа терена отвисоко. Движеше се сред свитата си от легати и трибуни. Не и днес. Днес крачеше редом с Азиций, млад центурион от Десети легион, и подхвърляше шеговити забележки към войниците пред и зад себе си.
Колесниците нападнаха задната част на дългата римска колона, но достатъчно далеч от хедуиския ариергард, за да направят невъзможна намесата на конницата: Пътят бе тесен, колесниците бяха навсякъде. Този път обаче легионерите се хвърлиха напред и отблъснаха конете с щитовете си, изсипаха дъжд от копия върху кочияшите, след това се нахвърлиха върху бойците. Беше им дошло до гуша от Британия, но не искаха да се върнат в Галия, без да са посекли неколкостотин нападатели. А в близък бой галският меч не можеше да се сравнява с късия римски гладий. Колесниците изчезнаха сред дърветата и повече не се явиха.
След това завладяването на крепостта бе лесно.
— Като да отнемеш дрънкалка на дете — бе казал Азиций на пълководеца си преди атаката.
Цезар нареди да се атакува едновременно от двата противоположни края на крепостта. Легионерите се хвърлиха напред като един, конниците извършваха мълниеносни нападения, отстъпваха и пак нападаха. Касите се разбягаха във всички посоки, дадоха многобройни жертви. Цезар завладя цитаделата им заедно с голямо количество храна, достатъчно да се отплати на триновантите и да изхрани собствените си войници, докато напуснат завинаги Британия. Най-голямата загуба на касите обаче бяха колесниците им, които бяха събрани в крепостта. Триумфиращите легионери ги нацепиха на трески и ги изгориха на огромна клада, триновантите пък с радост отведоха конете. Друга плячка на практика нямаше — Британия не беше богата на злато и сребро, нито на перли. Чиниите им бяха от арвернска глина, чашите — от рог.
Време беше да се връщат в Галия. Равноденствието наближаваше (както обикновено сезоните закъсняваха) и полуразбитите кораби нямаше да издържат свирепите есенни бури. След като осигури изхранването на войската и остави по-голямата част от земята и добитък на касите на триновантите, Цезар нареди два от четирите си легиона пред дългия няколко километра товарен керван, другите два — отзад и заповяда да се връщат към крайбрежието.
— Какво смяташ да правиш с Касивелаун? — попита Гай Требоний, който едва догонваше Пълководеца (когато Цезар ходеше пеша, дори първият му легат не можеше да язди).
— Той ще опита отново — отвърна спокойно военачалникът. — Времето ще покаже.
— Искаш да кажеш, че ще нападне пак войската ни?
— Съмнявам се. Изгуби твърде много войници, а и всичките си колесници.
— Триновантите много бързо се оттеглиха с конете. Те извлякоха голяма изгода.
— Затова ни помогнаха. Подчиниха се сега, за да триумфират утре.
„Изглежда същият — помисли си Требоний, който го обичаше и се тревожеше за него. — Ала не е.“ Какво ли пишеше в писмото, което изгори? Всички бяха забелязали разликата; след това Хирций им разказа за писмата на Помпей. Никой не би посмял да чете кореспонденцията на Пълководеца, но въпреки това Цезар изгори свитъка от Помпей. Все едно да изгори корабите си. Защо?