И не беше само това. Цезар ходеше небръснат. Обикновено изпитваше такъв ужас от окосмяването на тялото, че скубеше всяко косъмче от подмишниците, гърдите и слабините си, намираше време да се избръсне и в най-голямата суматоха. Настръхваше при самото споменаване на паразити; подлудяваше прислугата с претенциите си за чисти дрехи, независимо от обстоятелствата. Не прекарваше и една нощ върху голата земя, защото много често в прахта се криеха бълхи. По тази причина за него винаги носеха дъски за палатката му. Как само му се присмиваха враговете в Рим за това! Обикновените, нелакирани дъски често се превръщаха в мраморни плочки и мозайка. Въпреки това той често хващаше, някой паяк и се забавляваше да го гледа как тича по ръката му, нещо, от което и най-изтъкнатият центурион би припаднал. Паяците били, твърдеше той, изключително чисти същества, уважавани пазители на домашното огнище. От друга страна, хлебарките можеха да го накарат да се покачи върху масата, не желаеше дори да си цапа подметките с тях. Те били мръсни гадини, казваше и потреперваше.
А сега вече трети ден пътуваха (от получаването на писмото бяха изминали единайсет) и той още не се беше избръснал. Явно бе загубил близък човек. Той бе в траур. За кого? Е, щяха да научат в Портус Ициус, но неговото мълчание показваше, че не желае пред него да се споменава нищо за това, дори след като стане известно на всички. Двамата с Хирций предполагаха, че е Юлия. Требоний си спомни как онзи идиот Сабин го бе заплашил с обрязване, ако посмее да изкаже съболезнования на Пълководеца. Така че той само се осмели да попита Цезар защо не се бръсне.
— Заради Квинт Лаберий — отвърна кратко Пълководеца.
Не, не беше заради Квинт Лаберий. Беше заради Юлия. А може би заради легендарната му майка Аврелия. В такъв случай защо новината ще му бъде изпратена от Помпей?
Квинт Цицерон (който за всеобщо облекчение бе далеч по-малко досаден от надутия си брат, великия адвокат) също смяташе, че е Юлия.
— Но как ще задържи Помпей Велики на своя страна, ако е така? — бе попитал една вечер Квинт Цицерон в палатката на легатите, когато Цезар не се появи.
Требоний (чиито роднини дори не се доближаваха по знаменитост до тези на Квинт Цицерон) бе член на сената и добре познаваше политическите отношения там (включително закрепените с брак), затова веднага разбра мисълта на Квинт Цицерон. Цезар имаше нужда от Помпей Велики, първия мъж в Рим. Войната в Галия не беше свършила — Цезар преценяваше, че ще му отнеме още пет години, — но в сената вече искаха главата му. Требоний, който го обичаше, трудно можеше да повярва, че той поражда такава злоба у противниците си. Лицемерникът Катон бе изградил кариерата си върху опитите да погуби Цезар, да не говорим за колегата на Пълководеца в консулството, Марк Калпурний Бибул, онзи недодялан шопар Луций Домиций Ахенобарб и великия аристократ Метел Сципион, с глава, дебела като пън.
Те също се подмазваха на Помпей, но продължаваха да изпитват силна омраза, която само Цезар можеше да породи в тях. Защо? О, да можеха само да отидат на поход с него, тогава щяха да видят! Под командването на Цезар не можеше да има провал. Независимо колко зле тръгват нещата, той винаги намираше изход. И начин да победи.
— Защо са избрали него? — бе попитал гневно Требоний.
— Много просто — отвърна с усмивка Хирций. — Той е александрийски фар за техните жалки душици. Избрали са Помпей Велики, защото той е първият мъж в Рим, а те не смятат, че трябва да има такъв. Помпей обаче е пиценец без никакъв произход, а Цезар е римлянин, потомък на Венера и Ромул. Всички римляни почитат аристократите си, но някои, като Метел Сципион, ги предпочитат. Всеки път, когато Катон, Бибул и останалите погледнат Цезар, те виждат човек, който е по-добър от тях във всяко отношение. Също като Сула. Цезар може да ги смачка като мухи. Те просто искат да го изпреварят и първи да го смачкат.
— Той има нужда от Помпей — рече замислено Требаций.
— Да, ако иска да запази империума и провинциите си — съгласи се Квинт Цицерон и натопи залък от клисавия войнишки хляб в гранясалия зехтин. — О, богове, с нетърпение чакам да хапна гъска в Портус Ициус.
Когато армията достигна дългия пясъчен бряг, печената гъска изглеждаше съвсем близко. За нещастие Касивелаун имаше други планове. С остатъка от войниците си бе минал през владенията на кантиите и регните, две племена, населяващи земите на юг от Тамеза, и беше събрал друга войска. Нападението над укрепленията на римляните обаче се оказа като да опитваш да разбиеш каменна стена с глава. Бритските орди, всичките пешаци и голи се нахвърляха върху защитниците на укрепленията, за да бъдат набучени на копията като чучела на тренировъчно поле. Бритите още не бяха научили урока, усвоен от галите. Когато Цезар изведе хората си от лагера за ръкопашен бой, те останаха на бойното поле. Защото още се придържаха към старото схващане, че мъж, избягал от битка, е достоен само за презрение. На континента тази традиция бе струвала на белгите петдесет хиляди погубени живота. Сега белгите напускаха бойното поле веднага щом се видеше, че поражението е неизбежно, и събираха сили за следващия ден.