Първо се натъкнаха на обезглавения труп на Сабин, нямаше как да го сбъркат в легатската ризница — дребен човек, Кота бе доста по-висок.
— Амбиорикс е взел главата на римски легат, за да украси портата си — отбеляза Цезар, сякаш не беше забелязал сълзите си. — Е, няма да й се радва дълго.
Почти всички трупове бяха обезглавени. Като много от галските племена ебуроните взимаха главите като трофеи и ги окачваха за украса над вратите си.
— Някои търговци печелят несметни богатства от продажбата на кедрова смола на галите — продължи тихо Цезар.
— Кедрова смола ли? — попита Руф; той също плачеше, а разговорът му се струваше доста странен.
— За да балсамират главите. Колкото повече глави има един мъж около дома си, толкова по-висок е военният му сан. Някои оставят месото им да се разложи и се задоволяват само с черепите, но истинските благородници балсамират главите в смола. Ще познаем Сабин, щом го видим.
Видът на мъртви тела на бойното поле не беше нещо ново за Сулпиций Руф, но досега той бе водил битки само на изток, където, даваше си сметка сега, нещата стояха съвсем различно. Цивилизовано. Това бе първото му идване в Галия, беше пристигнал два дена преди Цезар да му нареди да го придружи в това пътуване сред мъртвите.
— Е, поне не са се оставили да ги изколят като беззащитни жени — успокояваше се Цезар. — Оказали са ожесточена съпротива.
Той спря рязко.
Бяха стигнали до едно място, където войниците очевидно се бяха самоубили. Главите им стояха на местата си и ебуроните очевидно ги бяха заобиколили, вероятно уплашени от тази храброст, чужда за племето им. Да загинеш в битка, бе славно. Да сложиш след това сам край на живота си, беше ужасяващо.
— Горгон! — промълви Цезар и изгуби напълно самообладание.
Коленичи до белокосия ветеран и взе тялото му в ръце, приведе се и допря лице до безжизнената глава, потънал в скръб. Тя нямаше нищо общо със скръбта за майка му и дъщеря му. Пълководецът оплакваше воините си.
Сулпиций Руф продължи напред; бе потресен да види колко млади са били войниците, повечето още не са се бръснели. О, каква мъчителна задача! Той местеше очи от лице на лице с надеждата да види в някое от тях искрица живот. И я зърна в очите на един центурион, все още стискащ дръжката на меча, който сам бе забил в корема си.
— Цезаре! Цезаре, тук има един жив!
И така те научиха историята за Амбиорикс, Сабин, Кота и Горгон, преди центурионът да ги напусне навеки.
Сълзите на Цезар още не бяха изсъхнали, когато той се изправи на крака.
— Няма го орелът — възкликна той, — а трябва да е тук. Аквилиферът го е хвърлил зад отбраняващите се редици, преди да умре.
— Сигурно ебуроните са го отнесли. Претърсили са всичко, освен онези, които са се самоубили.
— Горгон сигурно се е досетил, че ще стане така. Трябва да е някъде тук.
След като отместиха телата около Горгон, те откриха бойния сребърен орел на Тринайсети легион.
— В цялата си дълга войнишка кариера, Руфе, никога не съм виждал легион, изтребен до последния човек — сподели Цезар, когато се запътиха обратно към търпеливо чакащия Дорикс и ремите му. — Знаех си, че Сабин е глупак, но тъй като се представи добре срещу Виридовикс и венелите, сметнах, че е способен. Не съм подозирал, че и Кота може да допусне такова нещо.
— Не е имало как да го предвидиш — промълви Сулпиций Руф, който не се сещаше какво друго да каже.
— Не, нямаше. Но не постъпката на Сабин не можех да предвидя. А появата на Амбиорикс. От редиците на белгите излезе невероятен пълководец. Трябвало е да ми нанесе поражение, за да докаже на останалите, че е достоен да ги предвожда. В момента сигурно се умилква около треверите.
— Ами нервните?
— Те са пешаци, безполезни са за белгите. Амбиорикс е конник. Затова ще преговаря с треверите. Какво ще кажеш за една продължителна езда, Руфе?
Сулпиций Руф примигна:
— Не съм надарен с твоята издръжливост на седлото, Цезаре, но съм готов да изпълнявам каквото кажеш.
— Добре. Аз трябва да остана тук за погребалния ритуал. Главите на войниците липсват и следователно те няма как да платят на Харон. За щастие аз съм понтифекс максимус. Имам власт да помоля Юпитер Оптимус Максимус и Плутон да дадат необходимата сума на Харон за всички мъртви.
Напълно разбираемо. Римляните, лишени от главите си при нормални обстоятелства, губят и правата си на римски граждани — да нямаш уста, в която да държиш монетата за сала през река Стикс, означаваше, че сянката на мъртвеца (не душата му, а някаква жалка останка от съществото му) ще скита вечно по земята, а не в подземния свят. Ще бъдат невидими и безпаметни, като живите безпаметни, които скитат от място на място, получават храна и дрехи от състрадателни души, но никога покана да останат; никога не познават уюта на домашното огнище.